Като електронен агент на Синдиката той беше по-ценен от всякога за Фамилиите от цялата страна, толкова ценен, че те изобщо не се противопоставиха, когато заживя в сравнително отдалечения Сан Клементе, където можеше едновременно да се наслаждава на плажните удоволствия и да работи за босовете. „В епохата на микрочиповете — казваше Джони — светът се превръща в едно малко градче и човек може да си седи в Сан Клементе или в Ошкош и в същото време да бърка в джоба на някого чак в Ню Йорк.“
Джони седна в стол с висока облегалка и гумени колелета, покрит с черна кожа, с който можеше да се придвижва бързо между компютрите. Каза на Винс:
— И така! Какво може да направи Силиконовият Магьосник за теб, Винс?
— Можеш ли да се включиш към компютрите на полицията?
— Стига да щракнеш с пръст.
— Искам да знам дали някое полицейско управление в окръга е започвало разследване за особено необичайни убийства след миналия вторник.
— Кои са жертвите?
— Не знам. Просто търся необичайни убийства.
— Какво им е необичайното?
— Не съм съвсем сигурен. Може би… някой с разкъсано гърло. Или с разчленен труп. Или изподран и захапван от животно.
Джони го погледна особено.
— Тая работа наистина изглежда необичайно. Такива неща трябва да ги има по вестниците.
— Може и да ги няма — каза Винс, като мислеше за армията от агенти на силите за сигурност, които не биха пестили усилия, за да не допуснат пресата до тайните на проекта „Франсис“ и да прикрият истината за опасните събития в лабораториите Банодайн от вторник. — В новините може и да съобщят за убийствата, но полицията вероятно ще прикрие по-кървавите подробности така, че да не правят особено впечатление. Затова от написаното във вестниците няма да разбера точно към кои от жертвите да се насоча.
— Е, добре. Ще го направим.
— Няма да е лошо и да се поразходиш малко из данните на Окръжната инспекция за контрол върху дивите животни — да видиш дали нямат някакви доклади за необикновени нападения на койоти, пуми или други хищници. И не само срещу хора, а и срещу добитък — крави, овце. Даже е възможно в някоя община — да кажем в източния край на окръга — да има множество изчезнали или свирепо разкъсани от диво животно домашни кучета и котки. Трябва да ми кажеш ако видиш нещо подобно.
Джони се ухили и каза:
— Да не преследваш някой върколак?
Просто се шегуваше; не искаше и не очакваше отговор. Той не попита защо е нужна тази информация и никога не би попитал, защото хората от неговия бранш не се месеха в бизнеса на другия. Джони можеше да любопитства, но Винс знаеше, че Телчето никога няма да задоволи това свое любопитство.
Той бе раздразнен не от въпроса, а от хиленето на Джони. Очите и слюнката по зъбите му отразяваха зелената светлина на компютърните екрани, която блестеше и по тъмнорусата четина на главата му. Поначало беше грозен, но в луминесцентните отблясъци изглеждаше досущ като съживен труп от филм на Ромеро.
Винс каза:
— И още нещо. Трябва да знам дали някое полицейско управление в окръга не провежда тайно издирване на златен ретривър.
— Куче?
— Да.
— Ченгетата нямат навика да се занимават с издирване на изгубени кучета.
— Зная това — отговори Винс.
— Това куче има ли име?
— Няма име.
— Ще проверим и това. Нещо друго?
— Това е. Кога ще успееш да събереш всичко и да отделиш каквото ми трябва?
— Ще ти се обадя утре сутринта. Рано.
Винс кимна.
— Зависи до какво се докопаш, но може би ще искам от тебе да следиш всичко това ежедневно.
— Все едно, че си играя — отговори Джони и се завъртя веднъж в черния кожен стол, после се ухили и скочи на крака. — А сега ще чукам Саманта. Хей! Искаш ли да участваш? Двама тъпкачи като нас, ако й го натирим едновременно, ще я направим тая кучка на купчинка желе, ще пищи за милост. Какво мислиш?
Тоя път Винс беше благодарен на бледозелената светлина, защото прикриваше лицето му, пребледняло като на привидение. Повдигна му се от самата мисъл за общуване с тая заразна пачавра, тая инфектирана курва, тая прогнила и гноясала мръсница със заоблени глезени. Затова каза:
— Имам неотложен ангажимент.
— Много лошо — отговори Джони.
Винс се насили и изрече:
— Добре щяхме да се позабавляваме.
— Може би следващия път.
Мисълта, че те тримата могат да се занимават с това… да, тя създаваше у Винс усещане за нечистоплътност. Завладя го силно желание да застане под мощната струя на горещ душ.
6
В събота вечерта, приятно уморен от дългия ден в Солванг, Травис мислеше, че ще заспи веднага щом влезе в леглото, но не можа. Не спираше да мисли за Нора Девън. Сивите й очи със зелен оттенък. Лъскавата черна коса. Тънката й грациозна шия. Смехът й, който прилича на музика, загадъчната извивка на усмивката й.