Айнщайн лежеше на пода, осветен от бледата сребърна светлина, която проникваше през прозореца и едва осветяваше едно ъгълче в тъмната стая. Вече час Травис се мяташе и въртеше в леглото, когато кучето най-накрая дойде при него и постави своята едра глава и предните си лапи върху гърдите му.
— Толкова е сладка, Айнщайн. Най-нежната и сладка жена, която съм срещал.
Кучето мълчеше.
— И е много умна. Разбира много неща, повече неща, отколкото си мисли. Вижда и това, което аз не мога. И говори за всичко така, че то започва да изглежда свежо и ново. Целият свят изглежда свеж и нов, като го гледам с нейните очи.
Въпреки че беше неподвижен и тих, Айнщайн не спеше. Слушаше внимателно.
— Като си помисля, че тази жизненост, интелигентност и любов към живота са били потискани трийсет години, ми се доплаква. Трийсет години в оная стара мрачна къща. Господи. И като си помисля как е изтърпяла всичките тия години без да падне духом, искам да я прегърна и да й кажа каква невероятна жена е, колко сила и смелост има в нея.
Айнщайн мълчеше и не помръдваше.
В паметта на Травис проблесна ярък спомен: чистият шампоанен аромат на Норината коса, когато се наведе близо до нея пред витрината на една галерия в Солванг. Той въздъхна дълбоко, стори му се, че го усеща отново и сърцето му заби по-силно.
— Дяволска работа — каза той. — Познавам я само от няколко дена, а, проклет да съм, ако не мисля, че се влюбвам.
Айнщайн вдигна глава и бафна веднъж, сякаш искаше да каже, че той ги е запознал и му е приятно да вярва в бъдещото им щастие, че всичко това е само нищожна част от голям план, затова Травис трябва да спре това тюхкане и да влезе във водовъртежа на събитията.
Мина цял час, а Травис продължаваше да му говори за Нора: как изглежда, каква е походката й, за мелодичността на мекия й глас, за неповторимия й поглед върху живота и нейния начин на мислене — а Айнщайн го слушаше с вниманието и живия интерес на истински, грижовен приятел. През цялото време Травис беше въодушевен. Не му беше идвало наум, че пак ще заобича някого. Камо ли пък толкова силно. Само преди седмица абсолютната му самота изглеждаше ненарушима.
По-късно, съвсем изтощен физически и душевно, Травис заспа.
А още по-късно, в тихите среднощни часове, отвори очи в просъница и му се стори, че Айнщайн седи до прозореца. Предните лапи на ретривъра бяха на рамката, а муцуната му опряна в стъклото. Наблюдаваше тъмнината навън и беше нащрек.
Травис усети, че кучето се тревожи за нещо.
А насън беше държал ръката на Нора под сърпа на луната в нощното небе, затова не искаше да се събуди съвсем — страхуваше се, че приятните му фантазии безвъзвратно ще отлетят.
7
В понеделник сутринта, 24 май, Лемюъл Джонсън и Клиф Соумз бяха в малкия зоопарк — предимно за домашни животни, любимци на децата — в обширния парк на Ървин, до източната граница на окръг Ориндж. В ясното небе прежуряше ярко слънце. Никакъв ветрец не шумеше в неподвижните листа на огромните дъбове, но птиците пиукаха, чуруликаха и прехвърчаха от клон на клон.
Дванадесет животни бяха мъртви. Превърнати в кървави купчинки.
През нощта някой или нещо беше прескочил оградата, влязъл в кошарките и разкъсал жестоко три млади козички, белоопашата кошута и новороденото й еленче, два пауна, клепоух заек и овца с двете й агнета.
Без да е разкъсано, беше умряло и едно пони. Очевидно в страха си от убиеца на другите животни бе опитало да избяга, като се е удряло многократно в оградата. То лежеше на една страна, а вратът му беше извит в обратна посока.
Дивите глигани бяха недокоснати. Те непрекъснато грухтяха, душеха прашната земя около хранилките в отделната си кошарка и търсеха остатъци от вчерашната храна, случайно разпилени и незабелязани досега.
За разлика от глиганите, другите оцелели животни бяха силно наплашени.
Уплашени бяха и работниците от парка, които стояха близо до оранжевия камион, собственост на окръжните власти, и говореха с двама служители от Инспекцията за контрол върху дивите животни и с един млад брадат биолог от Калифорнийското управление за опазване на животинските видове.
Лем приклекна до изящното тяло на малкото еленче и започна да разглежда раните на врата му, докато ужасната миризма не го накара да се отдръпне. Вонята не беше причинена само от мъртвите животни. Доказано бе, че убиецът е уринирал и оставял изпражнения върху жертвите си, точно както и в бърлогата на Далбърг.