За да понесе по-леко смрадта във въздуха, Лем постави на носа си кърпичка и приближи един от мъртвите пауни. Главата, както и единият му крак, бяха откъснати. Двете подрязани крила бяха счупени, а многоцветните пера — потъмнели и сплъстени от кръв.
— Сър — извика Клиф Соумз от съседната кошарка.
Лем остави пауна и през една вратичка за обслужващия персонал влезе при Клиф в оградената площадка, където беше трупът на овцата.
Около тях жужаха пълчища гладни мухи, кацаха върху овцата и отлитаха след като ги пропъдят с ръка.
Лицето на Клиф беше загубило естествения си цвят, но той не изглеждаше шокиран и отвратен от вонята, колкото миналия петък в къщата на Далбърг. Може би това клане не му въздействаше толкова силно, защото жертвите бяха животни, а не човешки същества. Или пък съзнателно си налагаше по-твърдо поведение срещу изключителната жестокост на противника.
— Трябва да минете отсам — каза Клиф, както клечеше до мъртвото животно.
Лем заобиколи овцата и се приведе до Клиф. Въпреки че главата й беше под сянката на дъбовите клони над кошарата, Лем видя, че дясното око е изтръгнато.
Без да казва нищо, Клиф повдигна главата на животното над земята с една пръчка и те видяха, че и другата очна кухина зее празна.
Облакът мухи се сгъсти над главите им.
— Явно в стила на нашия беглец — каза Лем.
Като свали своята кърпичка от лицето си, Клиф добави:
— Има още — и поведе Лем към други три трупа — двете агнета и едната козичка, които също бяха безоки. — Мисля, че не може да има съмнение. Проклетият звяр е убил Далбърг миналия вторник вечерта, после е бродил из хълмовете и каньоните пет дни и…
— И какво?
— Дявол знае точно какво е правил. Но снощи се е довлякъл тука.
Лем избърса с носната кърпичка потта от тъмното си чело.
— Ние сме само няколко мили на север-северозапад от къщата на Далбърг.
Клиф кимна утвърдително.
— Как мислиш, накъде се насочва?
Клиф сви рамене.
— Да-а — каза Лем. — Няма начин да разберем къде отива. Невъзможно е да го надхитрим, защото нямаме и най-малко понятие как мисли. Остава само да се молим на Бога да си остане тук, в рядко населената част на окръга. Дори не смея да си помисля какво може да стане ако вземе, че тръгне към източните предградия — я Ориндж Парк Ейкърз, я Вила Парк.
Като напускаха зоопарка, Лем видя как легиони мухи покриват мъртвия заек като тъмен покров, който сякаш се дипли от лек вятър.
Осем часа по-късно, в седем понеделник вечерта, Лем стъпи на подиума в голямата заседателна зала на военноморската самолетна база в Ел Торо. Наведе се към микрофона, потупа го с пръсти за да се увери, че е включен, чу силното, ечащо „туп“ по високоговорителите и каза:
— Моля за вашето внимание, господа!
На металните сгъваеми столове седяха сто души. Всичките — все млади, добре сложени и яки мъже, защото бяха от състава на елитните военноморски разузнавателни подразделения. От Пендълтън и други бази в Калифорния бяха изтеглени пет отряда, всеки от два взвода. Включиха повечето от тях в издирването из подножията на Санта Ана миналата сряда и четвъртък след бягството от лабораториите в Банодайн.
Те продължаваха търсенето — току-що бе свършил един дълъг ден в хълмовете и каньоните — но вече не провеждаха операцията в униформи. За да не събудят подозренията на репортерите и местните власти, отиваха с леки коли, пикапи и джипове до различните точки на сегашния район за претърсване. Навлизаха в горите на групи от трима или четирима, облечени като обикновени туристи: с дънки или бежови опърпани панталонки в стил „бананова република“; фланелки или шарени памучни ризи, кепета с надпис „Доджър“, „Бадуайзър“, „Джон Диър“ или каубойски шапки. Бяха въоръжени с мощно, но малогабаритно оръжие, което можеха бързо да скрият в найлонови ранички или под широките си фланелки, ако срещнеха истински туристи или представители на местната власт. А в хладилни чантички от стиропор, които можеха да отворят за секунди при среща с противника, носеха сгъваеми автомати „Узи“.
Всички в залата бяха подписали клетвена декларация за запазване на държавна тайна и ако се разприказваха пред някого за естеството на настоящата операция, ги заплашваше излежаване на голяма присъда. Те знаеха на какъв лов тръгват, въпреки че, според Лем, някои от тях още не можеха да повярват, че създанието съществува в действителност. Някои пък се страхуваха. А други, особено миналите през школата на Ливан и Централна Америка, бяха невъзмутими пред ужасната заплаха на сегашния си враг, защото твърде често бяха заставали лице в лице срещу смъртта. Между тях имаше някои по-възрастни, участвали в последната година на виетнамската война, които се осмеляваха да вярват, че тая мисия е само една детска игра. Но така или иначе, всички бяха много добре подготвени и имаха нужния страх от необикновения враг, който дебнеха: те щяха да го открият ако изобщо можеше да бъде открит.