Трейси се чудеше дали същите тези психопати не върлуват из Ориндж Парк Ейкърз, убивайки котки и други домашни любимци, нещо кошмарно и отвратително. И тогава изведнъж разбра, че хора, достатъчно откачени да убиват котки за удоволствие, няма да се поколебаят да упражнят извратените си умения върху коне.
През тялото й премина тръпка на сковаващ страх, когато помисли за Гудхарт — съвсем сам там, в конюшнята. За миг застина, без да може да помръдне.
А около нея нощта като че ли бе станала още по-тиха от преди.
Наистина беше по-тихо. Щурците бяха спрели да скрибуцат. И жабите вече не квакаха.
Облаците-ветроходи, сякаш пуснали котва в небето, замръзнаха заедно с нощта под ледено-бледия блясък на луната.
Нещо шавна в храстите.
По-голямата част на обширния двор беше открита поляна, но тук-там имаше изкусно подредени групи дръвчета — най вече индийски лавров храст и жакаранда, плюс две коралови дървета, а в цветните лехи растяха азалии, калифорнийски люлякови храсти и крайбрежни орлови нокти.
Трейси чу ясно шумолене в храстите, като че ли нещо голямо си пробиваше бързо път през тях. Но когато запали фенерчето и насочи лъча към близките растения, не успя да види никакво движение.
Нощта беше все така тиха.
Ослуша се.
Почака със затаен дъх.
Мислеше дали да не се върне в къщи, където или щеше да събуди баща си с молба да дойде и провери какво става, или просто да си легне и поспи до сутринта и тогава сама да огледа наоколо. Но ако това в храсталака беше само койот? В такъв случай тя не беше в опасност. Гладен койот би нападнал съвсем малко дете, но щеше да избяга от човек с ръста на Трейси. Освен това тя беше твърде разтревожена за благородния Гудхарт, за да губи повече време; трябваше непременно да се убеди, че кончето е добре.
Като светеше с фенерчето по земята да не би да настъпи някоя друга убита котка, Трейси тръгна към конюшнята. Беше направила само няколко крачки, когато чу отново шумоленето и нещо по-неприятно, някакво ужасно грухтене, различно от звука, издаван от познатите й животни.
Точно се обръщаше, за да побегне към къщи, когато Гудхарт изцвили силно в конюшнята, като че ли уплашен, и започна да рита силно дървените стени на обора. Тя веднага си представи как някой психопат с похотлива физиономия дебне Гудхарт с ужасни инструменти за мъчение в ръце. Грижата за собствената й безопасност отстъпи пред страха, че може да се случи нещо лошо на любимия родоначалник на нейните шампиони и тя се втурна да го спасява.
Горкият Гудхарт започна да рита още по-лудо. Копитата му блъскаха непрестанно стената и бесните удари отекваха в нощта като гръмотевици на приближаваща буря.
Трейси беше още на петнайсетина ярда от обора, когато отново чу необикновеното гърлено грухтене и разбра, че нещо върви по петите й и я дебне изотзад. Хлъзна се встрани по мократа трева, завъртя се бързо и насочи фенерчето назад.
Към нея тичаше създание, което можеше да е родено само в Пъкъла. То нададе крясък, изпълнен с луда ярост.
Въпреки лъча светлина тя не можа да види ясно нападателя. Лампичката премигна, угасна и нощта стана още по-тъмна, защото луната се скри зад някакъв облак; противният звяр се движеше бързо и Трейси беше твърде уплашена, за да разбере какво вижда. Въпреки това беше сигурна, че нищо подобно не е срещала преди. От мигновения поглед в нея остана представата за тъмна, уродлива глава, обсипана с вдлъбнатини и подутини, огромни челюсти с множество остри, извити зъби и кехлибареножълти очи, които блеснаха от светлината на лъча като очите на куче или котка пред фаровете на кола.
Трейси изпищя.
Нападателят отново нададе крясък и скочи върху нея.
Удари я толкова силно, че дъхът й спря. Фенерчето излетя от ръката й и се изтърколи надолу по поляната. Трейси падна на земята, съществото се стовари върху нея и двамата започнаха да се търкалят към конюшнята. В това време тя биеше отчаяно звяра с малките си юмручета и усещаше как той забива зъбите си от дясната й страна. После видя зейналата му паст над лицето си, горещият му, вонящ дъх я заля с миризмата на кръв, гнилоч и по-лошо и тя разбра, че се насочва към гърлото й — тогава помисли: „УМИРАМ, О, БОЖЕ, ТО ЩЕ МЕ УБИЕ, УМИРАМ, СЪЩО КАТО КОТКАТА“ — и наистина щеше да е мъртва след секунди, ако Гудхарт, вече на по-малко от петнайсет стъпки, не бе успял да строши с ритници залостената порта на обора и да се втурне в ужаса си право към тях.
Когато ги видя, жребецът изцвили силно и се изправи на задни крака, като че ли искаше да ги смаже с копита.
Чудовището, нападнало Трейси отново нададе вой, но този път не от ярост, а от изненада и страх. Пусна момичето и отскочи настрани изпод конските копита.