Подковите на Гудхарт се стовариха върху земята на инчове от главата на Трейси, после той пак се изправи, зарита във въздуха, изцвили и тя разбра, че в уплахата си конят може неволно да направи черепа й на сол. Тя се хвърли встрани, но не там, откъдето звярът с кехлибарени очи беше изчезнал в мрака, а от другата страна на жребеца.
Гудхарт продължаваше да се вдига на задни крака и да цвили, Трейси също пищеше, всички кучета от околността започнаха да вият, а вече светнаха и лампите в къщата, което й вдъхна надежда, че ще оцелее. Но с някакво шесто чувство тя разбираше, че нападателят не се е отказал, че в момента заобикаля полуделия кон отзад, за да се докопа до нея. Чуваше го как сумти и плюе. Не беше възможно да достигне отдалечената къща преди онова нещо да я събори отново на земята, и тя го знаеше, затова запълзя към едно от празните помещения на близката конюшня. Сама не разбра как запя докато лазеше: „Исусе, о, Исусе, Исусе, Исусе, Исусе…“
Двете крила на дървената врата към обора бяха здраво затворени с резе. Друго резе закрепваше цялата врата към рамката. Тя го освободи, отвори вратата, втурна се в ухаещия на сено мрак, затвори крилото след себе си и го задърпа с все сили, защото не можеше да го заключи отвътре.
Само след миг звярът блъсна силно другата страна на вратата, като опитваше да я строши с тежестта си, но рамката издържа на удара. Крилото се отваряше само навън, а Трейси не очакваше, че жълтоокото създание ще е достатъчно умно за да разбере как да действа.
Но се оказа, че е достатъчно умно…
(Господи, ти, който си в небесата, защо тоя звяр не е толкова глупав, колкото е грозен!)
… и след като се блъсна в преградата само два пъти, започна да дърпа навън вместо да натиска. Почти успя да изтръгне вратата от ръцете на Трейси.
Тя искаше да извика за помощ, но не успя, защото трябваше да употреби всичката си енергия, да забие пети в земята и да задържи оборската врата затворена. Тя ту се открехваше, ту удряше отново рамката и скърцаше от усилията на демоничния нападател. За щастие Гудхарт продължаваше да цвили неистово от ужас, чудовището също надаваше крясъци — странен звук, в който имаше и животински, и човешки нотки — тъй че баща й не можеше да сбърка мястото на бедствието.
Вратата поддаде няколко инча.
Тя изпъшка и успя да я притвори.
Но звярът мигновено успя да отвори малко и да я задържи зейнала, мъчеше се да открехне още, а Трейси преко сили дърпаше навътре. Започваше да губи. Още един инч. Виждаха се смътните очертания на уродливото лице. Заострените зъби блестяха слабо. Кехлибарените очи бяха свити, едва можеше да ги види. То съскаше и ръмжеше към нея, а зловонието на дъха му бе по-силно от мириса на слама.
Проплаквайки от ужас и безсилие, Трейси задърпа портата колкото й сили държаха.
Но тя поддаде още един инч.
И още един.
Ударите на сърцето й бяха достатъчно силни, за да заглушат първия изстрел. Тя не успя да разбере какво е чула, докато в нощта не отекна вторият гърмеж и чак тогава осъзна, че баща й пътьом е грабнал своята дванайсеткалиброва пушка.
Вратата на обора се затвори с трясък пред нея, защото нападателят явно я беше пуснал, уплашен от изстрелите. Но Трейси държеше здраво.
Тогава изведнъж се уплаши, че в бъркотията татко й може да реши, че е виновен Гудхарт, че горкият кон нещо е полудял. Но татко беше много предпазлив човек, особено със заредена пушка в ръце, и ако не знаеше със сигурност какво става, не би сторил друго, освен да даде предупредителни изстрели. Най-вероятно току-що е направил на пух и прах някой храст.
Гудхарт трябваше да е цял-целеничък, а жълтоокото чудовище сигурно вече препускаше към хълмовете, каньоните или натам, откъдето бе дошло…
(Какво точно беше това бясно изчадие на ада?)
… и изпитанието, слава Богу, свърши.
Тя чу как някой тича, после баща й извика нейното име. Отвори вратата на обора и видя как татко се втурва към нея бос, облечен само с панталоните на пижамата си, прегърнал с една ръка пушката. Мама също беше там, по къса жълта нощница, и тичаше след татко с фенерче в ръка.
Почти до оградата във високата част на двора стоеше Гудхарт, родоначалникът на бъдещи шампиони, вече по-спокоен и очевидно, незасегнат.
Очите на Трейси се насълзиха от облекчение, когато видя, че жребецът е здрав и прав и тя прекрачи прага, за да отиде и види отблизо любимеца си. Но беше направила само няколко стъпки, когато почувства остра, режеща болка отдясно и изведнъж главата й се замая. Не можа да запази равновесие, падна, опипа раненото място с ръка, усети някаква влага и разбра, че раната кърви. Припомни си как челюстите се забиха в тялото й точно преди Гудхарт да разбие вратата на обора и пропъди нападателя, и сякаш чу собствения си глас отдалече: „Добро конче… какво добро конче…“