Татко коленичи до нея.
— Детето ми, какво, по дяволите, стана, какво ти се случи?
И майка й пристигна.
Тогава татко видя кръвта:
— Викай линейка!
Майка й, която в трудни времена умееше да се владее и никога не изпадаше в паника, хукна веднага към къщи.
Трейси почти загуби съзнание. В погледа й започна да нахлува някакъв мрак, но не тъмнината на нощта. Тя не се страхуваше от него. Той я привличаше, обещаваше да я излекува.
— Детето ми — каза баща й, като постави ръка върху раните.
Много тихо, защото съзнаваше, че не е съвсем на себе си и не бе сигурна какво точно ще излезе от устата й, тя промълви:
— Спомняш ли си като бях съвсем малка… малко момиченце… си мислех, че нещо страшно… живее в килера… през нощта?
Баща й сви разтревожено вежди:
— Малката ми, по-добре ще е да не говориш нищо и да стоиш неподвижна.
Докато губеше свяст, чу собствените си думи, изречени тъй сериозно, че сама се учуди и уплаши от тях:
— Да, мисля, че беше същият зъл дух, който живееше в килера на старата къща. Струва ми се… че е оживял… и пак е тук.
9
В четири и двайсет сряда сутринта, часове след нападението в дома на семейство Кийшън, Лемюъл Джонсън беше пред болничната стая на Трейси Кийшън в клиниката „Сейнт Джоузеф“, окръг Ориндж. Колкото и да бързаше, Лем откри, че шериф Уолт Гейнз е пристигнал преди него. Уолт стоеше в коридора, надвесен над някакъв млад лекар със зелен хирургически комбинезон под бялата престилка; двамата сякаш тихичко спореха за нещо.
Групата на НУС, поела разследването по случая Банодайн, следеше информацията от всички полицейски управления в окръга, включително от полицията на град Ориндж, в чийто район беше домът на Кийшън. Отговорникът на нощната смяна се обади в дома на Лем, за да съобщи за нападението, отговарящо по вид на очакваните произшествия, свързани с бягството от Банодайн.
— Ти вече нямаш пълномощия за това — напомни Лем троснато на Уолт, когато приближи шерифа и лекаря пред затворената врата, зад която беше момичето.
— Този случай може да не е свързан с вашето разследване.
— Знаеш, че е.
— Тъй да е — но нямаме уговорка да не се меся.
— Направихме я — още в къщата на Кийшън, когато говорих с твоите хора.
— Е, добре, да кажем, че съм тука просто като наблюдател.
— Ах, тоя задник — каза Лем.
— Какво ти е на задника? — попита Уолт с усмивка.
— Наболява ме нещо, и името на болката е Уолтър.
— Твърде интересно — отвърна Уолт. — Ти даваш имена на болките си. Кръщаваш ли също главоболието и зъбобола си?
— Точно сега ме мъчи главоболие и името му е пак Уолтър.
— Така става много объркано, приятел. По-добре го наричай Бърт, Хари или нещо подобно.
Малко остана и Лем да се засмее — обичаше го тоя човек — но знаеше, че въпреки приятелството Уолт ще използва смеха като лост, чрез който да се заеме отново със случая. Затова Лем остана с каменно лице, макар и Уолт да знаеше, че той иска да се засмее. Играеха нелепа игра, но това бе неизбежно.
Лекарят Роджър Селбък напомняше Род Стийгър на млади години. Когато заговориха на висок глас, се намръщи така, че те веднага усетиха вина и млъкнаха. Наистина в него имаше нещо от волевото излъчване на Стийгър.
Селбък обясни, че са направили изследвания на момичето, обработили са раните и са сложили упойка. Била много уморена. Точно щял да й дава успокоителни, за да може да си почине добре и не смятал, че сега е подходящият момент да й задават въпроси полицаи, независимо какви са нашивките им.
Тихият шепот в смълчаната среднощна болница, мирисът на препарати за дезинфекция, изпълващ коридора и безшумната походка на една монахиня в бели дрехи изнервяха Лем. Изведнъж усети страх, че състоянието на момичето е по-лошо от това, за което говореше Селбък, и реши да попита отново.
— Не, не. В доста добро състояние е — каза лекарят. — Изпратих родителите й в къщи, а не бих го направил, ако имаше нещо тревожно. Лявата буза е натъртена, окото е подуто, но това не е нищо сериозно. За раните отдясно на тялото бяха нужни трийсет и два шева и ще вземем предпазни мерки, за да не останат много видими белези, но тя не е в опасност. Просто е уплашена. Момичето има жив ум и е достатъчно самостоятелно, затова не мисля, че ще остане с продължителна психическа травма. И все пак според мене не е добре да я подлагате на разпит тази вечер.
— Не разпит — настоя Лем. — Само няколко въпроса.