— Пет минутки — намеси се Уолт.
— Даже по-малко — каза Лем.
Двамата продължиха да притискат Селбък и накрая го склониха да ги пусне.
— Добре… разбирам, че и вашата работа е важна, но трябва да обещаете да не упорствате много с въпросите си…
— Аз ще говоря с нея внимателно като със сапунен мехур — каза Лем.
— Ние ще говорим с нея като със сапунен мехур — добави Уолт.
Селбък попита:
— Само ми кажете… какво, по дяволите, е станало с нея?
— Тя не ви ли каза сама? — поиска да разбере Лем.
— Ами, казва, че е нападната от койот…
Лем не очакваше такъв отговор и видя същата изненада в очите на Уолт. А може би този случай наистина нямаше нищо общо със смъртта на Уес Далбърг и убитите животни в зоокъта на Ървин Парк.
— Но — продължи докторът, — никой койот не би нападнал момиче с ръста на Трейси. Те са опасни само за много малки деца. А освен това не вярвам, че койот може да нанесе подобни рани.
Уолт каза:
— Разбрах, че бащата е пропъдил нападателя с огнестрелно оръжие. Той не знае ли какво е било?
— Не — отговори Селбък. — Не могъл да види какво става в тъмното и само дал два предупредителни изстрела. Той твърди, че нещо прекосило тичешком двора, прескочило оградата, но не успял да забележи подробности. Спомня си само как отначало Трейси му казала, че това е злият дух, който някога живеел в килера й, но в този момент тя не е била на себе си. Кажете ми, ако знаете нещо, което ще помогне за лечението на момичето!
— Аз нищо не мога да ви кажа — отвърна Уолт. — Но този до мене — господин Джонсън — познава добре положението.
— Много ти благодаря — промърмори Лем.
Уолт само се усмихна.
Тогава Лем се обърна към Селбък:
— Съжалявам, докторе, не ми е позволено да обсъждам случая. Но ще ви кажа, че нищо от това, което знам, не може да промени лечението на Трейси Кийшън.
Най-накрая Лем и Уолт оставиха доктор Селбък да засича в коридора времето на тяхната визита и влязоха в болничната стая на Трейси. Там видяха едно красиво тринайсет годишно момиче, но бледо като сняг и с лоши ожулвания. Лежеше със завивки, вдигнати до раменете. Въпреки упойките беше съвсем будна, дори напрегната — личеше защо Селбък иска да й даде успокоителни. Изглеждаше уплашена, въпреки че се опитваше да не го издава.
— Сега желая да напуснеш стаята — каза Лем на Уолт Гейнз.
— Ако всичките ти желания се превръщаха в порции филе миньон, винаги щяхме да си хапваме добре на обяд — отговори му Уолт и продължи: — Здрасти, Трейси, аз съм шериф Уолт Гейнз, а това е Лемюъл Джонсън. Аз съм готин колкото си искаш, обаче тоя Лем е голям гад — всички казват така — но не се тревожи, аз ще му свивам парцалките, за да се държи добре с тебе. Става ли?
С общи усилия успяха да поведат разговор с Трейси. Веднага разбраха защо е съчинила историята за койота пред Селбък — знаела е, че нито лекарят, нито който и да е друг, ще повярват на истината за видяното от нея.
— Уплаших се да не помислят, че главата ми е ударена много лошо и мозъкът ми нещо не е наред — каза тя, — тогава биха ме държали тука много по-дълго.
От края на леглото, където беше седнал, Лем я помоли:
— Трейси, не се тревожи за това, аз няма да помисля, че нещо не си наред. Струва ми се, знам какво си видяла и всичко, което искам от тебе, е да го потвърдиш.
Тя го погледна с недоверие.
Както стоеше прав до леглото и се усмихваше отвисоко на момичето като голям и добродушен плюшен мечок, който неочаквано е оживял, Уолт каза:
— Преди да припаднеш си казала на баща си, че те е нападнал злият дух, който живеел едно време в килера ти.
— Доста грозно беше наистина — отвърна тя тихо. — Но, струва ми се, не беше той.
— А какво, кажи ми — попита Лем.
Момичето спря поглед на Уолт, после на Лем, и каза с въздишка:
— Вие ми кажете първо какво мислите, че съм видяла и ако си приличат, ще ви кажа какво си спомням. Но не искам да започвам сама, защото ще помислите, че съм откачила от гледане на анимационни филми.
Лем погледна Уолт, без да крие неодобрението си, но разбираше, че вече не може да скрие всичко, свързано със случая.
Уолт се подсмихваше.
Лем се обърна към момичето:
— Жълти очи.
Тя въздъхна и лицето й стана сериозно.
— Да! Вие наистина знаете, нали? Знаете какво беше онова — тя започна да се изправя в леглото, но трепна от болката в шевовете и се отпусна отново в леглото. — Какво беше то, какво?
— Трейси — каза й Лем, — нямам право да ти кажа какво е било. Подписал съм клетвена декларация за запазване на тайна. Ако я наруша, отивам в затвора, но по-важното е… че ще престана да уважавам себе си.