Момичето се намръщи леко и накрая кимна:
— Мисля, че разбирам.
— Добре. Сега ми кажи всичко, което си спомняш за нападателя.
Оказа се, че в тъмната нощ не е видяла кой знае колко, а фенерчето е осветило Чуждия само за миг.
— Беше доста едро животно… може би колкото мене. И тези жълти очи — тя потрепери. — А лицето му беше… странно.
— Какво странно имаше в него?
— С подутини… и изкривено — каза тя. В началото беше бледа, но сега лицето й съвсем побеля и челото се овлажни от тънки струйки пот.
Подпрян на рамката на леглото, Уолт се наведе силно напред и напрегнато се вслуша, за да не изтърве нито дума.
В стените на сградата внезапно и силно засвири планинският вятър от Санта Ана и стресна момичето. Тя погледна със страх към тракащия прозорец, в чиито пролуки виеше вятърът, сякаш се опасяваше, че нещо ще строши стъклото и ще нахлуе вътре.
А Лем си спомни как по същия начин Чуждият докопа Уес Далбърг.
Трейси преглътна с усилие.
— Имаше огромна уста… а зъбите му… Тя не спираше да трепери, затова Лем сложи ръка на рамото й, за да я успокои.
— Няма нищо, момичето ми. Всичко свърши вече. Минало — заминало.
След малко тя се овладя и продължи, като все още потръпваше:
— Сякаш имаше четина… или козина… не съм сигурна, но беше много силно.
— На какво животно ти заприлича? — попита Лем. Тя поклати глава:
— Нищо подобно не съм виждала.
— Но ако трябва да го оприличиш на друго животно, ще кажеш ли, че прилича най-много на пума?
— Не. Не на пума. — На куче?
Тя се поколеба.
— Може би… съвсем малко на куче.
— А дали не приличаше малко и на мечка?
— Не.
— На пантера?
— Не. Изобщо не приличаше на котка.
— А на маймуна?
Момичето се поколеба отново, смръщи вежди и се замисли.
— Не мога да кажа защо… но, да, имаше нещо маймунско. — Само че никое куче и никоя маймуна нямат такива зъби.
Вратата се открехна откъм коридора и там се показа доктор Селбък.
— Петте минути вече свършиха.
Уолт започна да пъди доктора с ръка, но Лем каза:
— Сега, сега. Вече свършваме. Само половин минутка.
— Броя ви секундите — напомни Селбък, докато излизаше. Лем се обърна към момичето:
— Мога ли да разчитам на тебе? Трейси срещна погледа му и каза:
— Да си мълча ли?
Лем кимна, а тя продължи:
— Знаех си. Но аз изобщо не искам да казвам никому. Нашите ме смятат зряла за възрастта си. Искам да кажа — умствено и емоционално. Но ако изведнъж започна да разказвам наляво и надясно невероятни истории за… за чудовища, те ще си помислят, че, ето, тя не е чак толкова зряла, значи не може да носи отговорността за конете — и ще забавят всичките ми планове за отглеждането им. Не искам да рискувам точно това, господин Джонсън. Не и това, сър. Що се отнася до мене, ще казвам, че е бил побеснял койот. Обаче…
— Да?
— Искам да ми кажете… Възможно ли е да дойде отново?
— Не вярвам. Но ще постъпиш умно, ако известно време не се разхождаш нощем до конюшнята. Нали?
— Добре — отговори момичето. По ужаса в очите й личеше, че няма да излиза от къщи със седмици.
Двамата напуснаха стаята, благодариха на Селбък за съдействието му и слязоха в гаража на болницата. Утрото още не бе дошло и бетонният лабиринт беше съвсем пуст и мъртъв. Ехото на стъпките им контеше между сивите стени.
Колите им бяха на един и същ етаж. Уолт придружи Лем до зеления автомобил на НУС без опознавателни знаци. Докато Лем отключваше вратата, той се огледа и като не видя никого, му каза:
— Обясни ми.
— Не мога.
— Сам ще разбера всичко.
— Изключен си от разследването.
— Тогава съди ме. Издай заповед за задържане.
— Мога да го направя.
— Защото заплашвам националната сигурност.
— За тебе това е справедливо обвинение.
— Натикай ме в пандиза.
— И това мога — заяви Лем, но знаеше, че няма да го стори.
Странно, но обезкуражаващото упорство на Уолт не само доста дразнеше, но и някак успокояваше Лем. От малкото му приятели Уолт беше най-важният, а обичаше да мисли, че не се е сприятелил с много хора, защото има твърде високи изисквания. Ако Уолт бе отстъпил веднага, ако се бе примирил напълно с федералната власт, ако можеше да натисне копчето и да изключи любопитството си както изключва нощната лампа, той щеше да загуби част от авторитета си в очите на Лем.
— Какво е това, което прилича едновременно на куче и маймуна и има жълти очи? — попита Уолт. — Освен майка ти, разбира се.
— Остави майка ми на мира, отрепко — отговори Лем. Не се въздържа и се усмихна, докато влизаше в колата.
Но Уолт задържа вратата, наведе се и го погледна.
— Какво, за Бога, е избягало от Банодайн?