Лем усети, че в тревогата си без да иска е натиснал газта докрай. Летеше по магистралата с космическа скорост. Отпусна педала.
Където и да бе кучето, при когото и да бе намерило подслон, то беше застрашено. А и тези, които са го подслонили, бяха в сериозна опасност.
Шеста глава
1
През последната седмица на май и първата седмица на юни Нора и Травис — и Айнщайн — прекарваха заедно почти всеки ден.
Отначало тя мислеше, че Травис също представлява някаква заплаха; не колкото Арт Стрек, но все пак й се струваше опасен — обаче скоро преодоля страховата си психоза. Сега й беше смешно като си спомняше напрежението при срещите с него. Той беше любезен и мил, точно този тип мъж, който, според леля й Вайълет, не съществуваше никъде по света.
След като страхът й мина, Нора остана с убеждението, че единствената причина за ежедневното внимание на Травис бе неговото съжаление към нея. Даже само заради вроденото си чувство за състрадание той не можеше да обърне гръб на никой човек, изпаднал в нужда или отчаян и в беда. Почти никой, ако срещнеше Нора, не би решил, че тя е в беда — може би малко странна, срамежлива и твърде чувствителна, но не и отчаяна, не и в беда. И все пак тя беше отчаяна — преди да го срещне — от своята неспособност да се справи със света отвъд четирите стени на стаята си, изпитваше отчайващ страх от бъдещето и самотата. А Травис — не по-малко чувствителен, отколкото любезен — разбра нейната беда и се отзова. И постепенно — докато топлото време на май преливаше в юнска горещина под парещото слънце — тя започна да допуска, че е възможно той да й помага не от съжаление, а защото наистина я харесва.
Но така и не можа да разбере какво намира такъв привлекателен мъж в жена като нея. Струваше й се, че изобщо няма какво да му предложи.
Добре, да кажем, че проблемът е мнението й за самата себе си. Може би в действителност не бе тъй безнадеждно грозновата и скучна както си мислеше. Но така или иначе, Травис очевидно заслужаваше — и винаги можеше да притежава — по-добра женска компания от нейната.
Реши да не разпитва за интереса му към своята особа. Просто трябваше да се отпусне и да се наслаждава.
Тъй като Травис беше продал кантората за недвижими имоти след като жена му почина и всъщност се бе оттеглил от бизнеса, а Нора също не ходеше на работа, те, стига да искаха, можеха да прекарват целия ден заедно — и го правеха. Посещаваха галерии, потайни книжарнички, правеха дълги разходки и продължителни излети с кола из живописната долина Санта Инес или по брега на величествения Тих Океан.
Два пъти тръгваха рано сутринта за да прекарат цял ден в Лос Анджелиз и Нора остана зашеметена от огромния град и видяното там: направиха обиколка на филмовите студия, разгледаха зоопарка, посетиха утринно представление на нашумял мюзикъл.
А един ден Травис успя да я убеди, че косата й се нуждае от подстригване и фризура. Заведе я в един фризьорски салон, който покойната му жена посещаваше често. Нора беше толкова нервна, че започна да заеква, докато говореше с фризьорката, наперена блондинка на име Мелъни. Вайълет винаги подстригваше Нора в къщи, а след смъртта й тя се подстригваше сама. Услужливото суетене на фризьорки около нея беше ново изживяване, замайващо като първото посещение на ресторант. Мелъни направи нещо, което сама нарече „оправяне на перушината“ — отряза много от косата на Нора, но не личеше, че тя е намаляла. Не й позволиха да се гледа в огледалото, не я оставиха дори да зърне прическата си, докато не бе изсушена и сресана. Чак след това завъртяха стола и я поставиха срещу новото й лице. Когато видя отражението в огледалото, тя се вкамени.