— Изглеждаш страхотно — каза й Травис.
— Пълно преобразяване — допълни Мелъни.
— Страхотна си — повтори Травис.
— Имали сте толкова красиво лице, с изящна структура — каза Мелъни, — но дългата права коса го разваляше, правеше го твърде издължено и със заострени черти. А тази прическа подчертава най-красивото в него.
Даже Айнщайн одобри промяната й. Когато излязоха от салона, кучето ги чакаше на колонката за паркиране, на която го бяха забързали. Когато видя Нора, направи обичайния скок на куче към стопанина си, постави предни лапи върху нея, подуши я по лицето и косата и през цялото време скимтеше радостно и размахваше опашка.
А тя едва понесе новия си вид. Когато я обърнаха към огледалото, видя там една сантиментална стара мома, която се опитва да мине за красиво и жизнено младо момиче. Тая прическа просто не й подхождаше. Тя само подчертаваше колко безлична и грозновата е всъщност. Никога нямаше да бъде секси, чаровна, нещо по-така и всичко друго, което прическата се опитваше да загатне. Все едно да привържеш към опашката на пуйка ветрило от пъстроцветни пера и да я представяш за паун.
Но тъй като не искаше да засегне Травис, се престори, че харесва новия си вид. Обаче още същата вечер изми косата си, търка я докато изсъхне и премахне всички следи от тъй наречената фризура. Стара се много, но къдренето й попречи да я направи като преди — права и прилепнала.
На следващия ден, когато я вземаше за обяд, Травис остана явно изненадан, че тя се е върнала към предишния си вид. Но не каза нищо, не зададе никакви въпроси. А тя толкова се притесняваше да не засегне чувствата му, че първите няколко часа не посмя да го погледне в очите за повече от секунда-две.
Въпреки нейната все по-честа и упорита съпротива, Травис настояваше непременно да й купи нова рокля, нещо лятно и в по-ярки цветове, но достатъчно официално за вечеря в „Звездите на града“, изискан ресторант в Уест Гутиерес, където, според него, човек можеше да види някои от живеещите наоколо филмови звезди, а тук те бяха почти колкото в Бевърли Хилз — Бел Еър. Посетиха един скъп магазин, където Нора пробва много рокли и изчакваше мнението на Травис за всяка, изчервена и унижена. Продавачката изглежда наистина харесваше как изглежда тя във всяка и непрекъснато повтаряше, че фигурата й е съвършена, но Нора не можеше да се отърси от чувството, че й се надсмива.
Роклята, която Травис хареса най-много, беше от колекцията на Дайан Фрийс. Нора също не можеше да отрече красотата й: преобладаваха червеното и златистожълтото, но върху фон от невероятни цветове, за които човек не би помислил, че могат да са в подобна хармония (явно това отличаваше моделите на Фрийс от всички други). Тази рокля придаваше изключителна женственост. Върху красива жена можеше да е шокираща. Но за нея не ставаше. Тъмни цветове, безформени кройки, проста материя, никакви украшения — това беше нейният стил. Опита се да му каже кое й подхожда, обясни му, че за нищо на света няма да облече подобна рокля, но той само повтаряше:
— Страхотна си с нея. Страхотна си.
Накрая му позволи да я купи. Мили Боже, наистина му позволи. Знаеше, че не бива, че прави голяма грешка и никога няма да облече това. Докато опаковаха роклята, Нора се мъчеше да разбере защо се подчини и разбра, че въпреки чувството на унижение й бе някак приятно един мъж да купува дрехи за нея, един мъж да се интересува от външния й вид. Никога не бе мечтала това да се случи и сега беше поразена.
Не можеше да спре изчервяването на лицето си. Чуваше как сърцето й бие. Виеше й се свят, но това не беше неприятно.
А след това, като излизаха от магазина, научи, че той е платил за роклята петстотин долара. Петстотин долара! Отначало имаше намерение просто да я окачи в гардероба и да й се наслаждава дълго, само да я гледа и мечтае — и точно тъй щеше да стори, ако цената бе петдесет долара — но за петстотин нямаше как да не я облече, въпреки чувството на неудобство, въпреки че би изглеждала фалшиво — като просякиня, която се преструва на принцеса.
Следващата вечер, два часа преди идването на Травис, който щеше да я води в „Звездите на града“, тя много пъти облича и съблича роклята. Прерови съдържанието на гардероба си неведнъж и като побесняла търсеше някаква по-подходяща, по-разумна дреха, но не намери нищо, защото никога не бе имала дрехи за изискан ресторант.
Докато гледаше начумерено отражението си в огледалото на банята, промърмори: