— Приличам на Дъстин Хофман в „Тутси“.
После изведнъж се засмя, защото реши, че е твърде строга към себе си. Но не можеше да бъде по-снизходителна — чувстваше се точно като маскирана за карнавал. А в случая чувствата бяха по-важни от фактите, и усмивката й стана кисела.
Два пъти започва да плаче от отчаяние и мислеше да му се обади, за да отложат срещата. Но повече от всичко искаше да го види, колкото и ужасно да бе унижението тази вечер. Капна в очите си няколко капки „Мюрин“, за да намали червенината им, после отново пробва роклята — и пак я съблече.
Той изглеждаше чудесно в черния си костюм, когато пристигна в седем без пет.
А Нора беше облякла безформена синя дреха и тъмносини обувки.
Травис каза:
— Ще те почакам.
Тя му отговори изненадана:
— А? Защо?
— Знаеш добре — искаше да каже „върни се и я облечи“.
Думите излязоха от устата й на нервни пресекулки, а в обяснението нещо куцаше:
— Травис, съжалявам, ужасно е, страшно съжалявам, но залях цялата рокля с кафе.
— Чакам те тука — отвърна той и тръгна към входа на хола.
Тя настояваше:
— Цяла кана кафе.
— По-добре побързай. Масата е запазена за седем и половина.
Като се опитваше да се подготви за насмешливия шепот или даже за открития смях на всички, които я видят и си повтаряше, че все пак единствено мнението на Травис има значение, тя облече роклята на Дайан Фрийс.
Искаше й се да не е разваляла прическата, направена от Мелъни преди два дни. Може би сега щеше да помогне.
Не, вероятно би изглеждала само по-смешна.
Когато слезе по стълбите, Травис се усмихна и каза:
— Чудесна си.
Тя така и не разбра дали блюдата в „Звездите на града“ са толкова вкусни, колкото ги смятаха. Не опита нищо. По-късно даже не можеше да си спомни точно как е изглеждал интериорът, но помнеше добре лицата на другите посетители — и между тях лицето на Джийн Хекмън — те се запечатаха в паметта й, защото беше сигурна, че те цялата вечер я наблюдаваха с учудване и презрение.
Травис очевидно добре усещаше неудобството й, защото по средата на вечерята остави чашата с вино, наведе се към нея и каза тихо:
— Ти наистина изглеждаш чудесно, Нора, независимо какво си мислиш. И ако имаше достатъчно опит и разбираше от тези неща, щеше да разбереш, че привличаш повечето мъже в салона.
Но тя знаеше истината и не се страхуваше от нея. Даже и да я гледаха мъжете, то не бе заради хубостта й. По същия начин щяха да гледат и някоя пуйка с шарено ветрило на опашката, представяща се за паун.
— По тебе няма и следа от грим — продължи той, — а изглеждаш по-добре от всички други жени тук.
Без грим. Това беше другата причина да я наблюдават. Когато една жена обличаше петстотиндоларова рокля, за да отиде в скъп ресторант, тя трябваше да изглежда колкото се може по-добре, а това се постигаше с червила, моливи за очи, грим, руж и един Бог знае какво още. А Нора никога не бе помисляла за грим.
Шоколадовият крем, който със сигурност беше много вкусен, непрекъснато засядаше в гърлото й, все едно че се опитваше да поглъща хартия.
През двете седмици, изминали от срещата им, тя и Травис прекараха дълги часове в разговори и вече с изненадваща лекота успяваха да споделят и най-интимните си чувства и мисли един с друг. Тя научи защо той е останал сам въпреки привлекателния си външен вид и добро материално състояние, а той знаеше причината за нейното ниско самочувствие. Когато вече не можеше да поглъща повече от крема си и помоли Травис веднага да я отведе в къщи, той й каза тихо:
— Ако има справедливост, тази вечер Вайълет Девън се поти от яд в пъкъла.
Нора му отвърна ужасена:
— О, не. Тя не беше чак толкова лоша.
По пътя към дома й той беше тих и умислен.
Докато се прощаваха пред вратата, настоя тя да уреди среща с Гарисън Дилуърт, бившия адвокат на леля й, който сега помагаше и на Нора в уреждането на дребните юридически проблеми.
— Съдя по това, което си ми разказвала — убеждаваше я Травис. — Дилуърт е познавал леля ти по-добре от всеки друг и залагам кон за кокошка, че той може да ти разкрие за нея доста неприятни истини и да разкъса проклетата верига, с която тя те държи даже и от гроба.
Нора отговори:
— Но в живота на леля Вайълет нямаше никакви тъмни или страшни тайни. Тя не криеше нищо. Всъщност беше съвсем обикновена жена. Дори малко тъжна.
— Доплака ми се от съжаление — каза Травис.
Продължи да настоява, докато тя не се съгласи да уговори среща с Гарисън Дилуърт.
По-късно, в спалнята си, когато се опита да съблече роклята на Дайан Фрийс, Нора разбра, че не иска да я сваля. Цяла вечер едва се сдържаше да не се скрие от всички погледи, чувстваше се като в карнавален костюм. А сега си спомняше за вечерта с приятно чувство и силно желаеше да я удължи колкото може. Заспа с петстотиндоларовата рокля като някоя сантиментална гимназистка.