Тогава Травис каза:
— Значи Джордж Олмстед не само изневерява на Вайълет, но като умира, я оставя и без прицел за злобата й. Затова тя насочва тази злоба към целия свят.
— И най-вече към мене — допълни Нора.
Същия следобед Нора разказа на Травис за своите занимания с рисуване. Досега не му беше споменавала за интереса си в изобразителното изкуство, а и той не бе влизал в спалнята й, където бяха стативът, шкафът с боите и четките и рисувателната дъска. Сама не знаеше защо запази в тайна от него тази страна от живота си. Беше загатнала, че просто се интересува от изкуство и затова се разхождаха из галерии и музеи, но не каза нито дума за собствените си работи, може би защото се опасяваше, че той няма да се впечатли особено от платната й.
Ами ако усети, че в нея няма истински талант?
Книгите не бяха единственото убежище на Нора през дългите, мрачни и самотни години. Крепеше я и рисуването. Тя вярваше, че рисува добре, даже много добре, но беше твърде срамежлива и лесно ранима, за да изкаже гласно убеждението си пред друг човек. А ако бърка? Или ако няма талант, а само запълва с това времето си? Изкуството беше единственото средство за поддържане на някаква вяра в собствената й личност. Почти нямаше с какво друго, освен таланта, да крепи съвсем скромното си самочувствие, затова трябваше непременно да се пази от възможно разочарование. А мнението на Травис за нея бе най-важното, и ако той не одобреше рисунките, тя трудно би преживяла това.
Но когато излязоха от кабинета на Гарисън Дилуърт, Нора усети, че е дошло времето да поеме този риск. Истината за Вайълет Девън като вълшебен ключ открехна тежките врати на нейния духовен затвор. Щеше да мине много време преди Нора да излезе от килията и поеме пътя по дългия коридор към външния свят, но, веднъж тръгнала по него, тя не можеше вече да спре. И неизбежно трябваше да приеме всичките преживявания в този нов живот, даже и ужасната възможност да изпита тежко разочарование от отхвърлянето на таланта си. Не можеше да спечели нищо, без да рискува.
Вече в къщи, тя обмисляше дали да не заведе Травис на горния етаж и да му покаже няколкото най-нови картини. Но мисълта, че ще пусне в стаята си мъж, пък бил той със съвсем невинни намерения, й се стори твърде дръзка. Откровенията на Гарисън Дилуърт й дадоха усещане за свобода, така е, и възгледите й за света също бързо се променяха, но тя още не беше дотам свободна. Затова просто покани Травис и Айнщайн да седнат на едно от големите канапета в претъпкания с мебели хол, където реши да им представи някои от своите платна. Включи всички лампи, дръпна завесите, за да пусне дневната светлина през прозорците и каза:
— Ще се върна веднага.
Но в стаята си започна да се двоуми и доста време не можа да реши кои две картини да му занесе първо. Накрая се спря на четири, въпреки че щеше да изглежда малко странно с всичките под мишница по стълбите. Обаче почти ги беше занесла, когато спря и треперейки от колебание, реши да ги върне и да избере други. А след като изкачи четири стъпала нагоре, разбра, че така пък целият й ден ще мине в умуване. Напомни си отново, че няма да спечели нищо без да рискува, пое дълбоко дъх и слезе бързо по стълбите с четирите картини, които бе избрала отначало.
Травис ги хареса. И не само това. Каза, че са поразителни.
— За Бога, Нора, това не е любителско рисуване. Това е нещо истинско. Изкуство.
Тя постави картините върху четири стола, а Травис не се задоволи да ги разгледа само от канапето. Стана, отиде до тях и започна да се спира ту пред едно, ту пред друго платно.
— Ти си страхотна фотореалистка — каза й той. — Аз, разбира се, не съм изкуствовед, но, Бога ми, правиш го не по-зле от Уийт. А има и нещо друго… нещо загадъчно, в тия двете…
От комплиментите му тя се изчерви до ушите и едва успя да преглътне и каже с глас:
— Малко сюрреализъм.
Беше донесла два пейзажа и два натюрморта. Двете картини в двата жанра бяха наистина чисти фотореалистични произведения. Но другите две освен фотореализма имаха и силно сюрреалистично внушение. В единия натюрморт, например, върху масата се виждаха няколко стъклени водни чаши, кана, лъжички и резенчета лимон, представени с главозамайващо точни детайли; на пръв поглед всичко изглеждаше съвсем истинско; но при по-внимателно вглеждане можеше да се забележи, че едната чаша сякаш се стопява и прелива в повърхността на масата, а едно лимоново резенче е обхванато от стъклото на чашата, като че ли излято около него.