— Съвършени са, наистина са съвършени — каза Травис. — Имаш ли други?
Дали имала други!
Тя отиде още два пъти до спалнята и донесе шест нови картини.
Травис се възхищаваше все повече на всяко следващо платно. Радостта и възторгът му бяха съвсем истински. Отначало тя помисли, че може би й се надсмива, но скоро се убеди — това бе действителното му отношение.
Крачейки от платно към платно, той каза:
— Имаш отлично чувство за цвят.
Айнщайн придружаваше Травис по стаята и след всяко изречение на господаря си бафкаше тихо и лудо махаше опашка, като че ли желаеше да изрази съгласие с неговите оценки.
— Тези тук са изпълнени с настроение — забеляза Травис.
— Баф.
— Владееш съвършено средствата за изразяване. Изобщо нямам чувството, че гледам хиляди следи от четка. Напротив, сякаш картината се е появила току-що върху платното чрез някаква магия.
— Баф.
— Трудно ми е да повярвам, че не си минала през някакво специално обучение.
— Баф.
— А тези, Нора, са достатъчно добри за продаване. Всяка галерия ще ги вземе моментално.
— Баф.
— Можеш не само да си изкарваш хляба с това… мисля, че можеш да си създадеш страхотно име.
Тъй като досега не смееше да признае пред себе си колко сериозно приема работата си, Нора често рисуваше своите картини една върху друга и използваше едно и също платно много пъти. Заради това много от произведенията й бяха изгубени завинаги. Но на тавана държеше повече от осемдесет — най-добрите. Затова отстъпи пред настояванията на Травис и двамата свалиха в хола много от опакованите платна, скъсаха кафявата хартия и ги подпряха по всички мебели. Нора не си спомняше друг път тази мрачна стая да е изглеждала тъй светла и приветлива.
— Всяка галерия ще приеме с радост да им направи изложба — каза Травис. — Всъщност защо не натоварим утре няколко от тях в пикапа и да ги покажем в няколко галерии — да видим какво ще кажат.
— О, не, не.
— Обещавам ти, Нора, няма да останеш разочарована.
Внезапно я обхвана нова тревога. Усещаше приятна тръпка от възможността за кариера в изкуството, но в същото време се страхуваше от предстоящата решителна крачка. Като че ходеше по ръба на пропаст.
Затова отговори:
— Още не. Нека ги натоварим в пикапа след седмица… или месец… и тогава да ги занесем в някоя галерия. Но още не, Травис. Просто… не се чувствам готова за това.
Той каза с усмивка:
— Пак ли си претоварена от нови усещания?
Айнщайн я доближи и се отри в крака й, като я погледна с такова мило изражение, че тя също се усмихна.
Започна да чеше кучето зад ушите и се обърна към Травис:
— Толкова много неща станаха за съвсем кратко време. Не мога да поема всичко. Продължавам с усилие да преодолявам световъртежа. Чувствам, че съм на въртележка, която се върти все по-лудо и никой не може да я спре.
Тя казваше истината, но не цялата, защото имаше и друга причина да не избързва с излагането на своите произведения пред публика. Искаше това да става постепенно, за да й остане време да се наслаждава на приятното вълнение от всяка следваща стъпка. Ако избързаше, метаморфозата й от стара мома в пълноценна участница в истинския живот щеше да отмине шеметно покрай нея и да я остави със замъглен поглед и виене на свят. А тя искаше да изживее всички щастливи моменти на тази промяна.
Чувстваше се като инвалид, затворен от рождението си между четирите стени на самотна тъмна стая, пълна с уреди за поддържане на живота, който току-що е излекуван по вълшебен начин. Нора Девън правеше първите внимателни стъпки в един нов свят.
Не само Травис имаше заслуга за завръщането на Нора от дългото изгнаничество. За нейната промяна не по-малка роля изигра и Айнщайн. Със своята тайнствена, но изключителна интелигентност ретривърът очевидно бе разбрал, че на Нора може да се вярва. След историята със списанието „Съвременна съпруга“ и бебетата в Солванг, кучето я поглеждаше все по-често и в очите му личеше съвсем не кучешки разум.
Виждайки доверието на Айнщайн, Травис се реши и разказа на Нора как е открил ретривъра в гората и как нещо странно, съвсем непознато, го преследвало. Описа всичките изумителни действия на кучето след този ден. Разказа й също за нередките пристъпи на тревога, в които изпада Айнщайн в средата на нощта — как понякога седи с часове пред прозореца и наблюдава мрака, като че ли се страхува, че непознатото същество от горите ще го открие.
Една вечер останаха до късно в кухнята на Нора, изпиха цели кани кафе, изядоха доста домашен ананасов кекс и търсеха обяснение за тайнствения интелект на кучето. Когато не скимтеше за парченце кекс, Айнщайн ги слушаше с жив интерес, сякаш разбираше какво споделят за неговата особа, а от време на време започваше да вие тихо и подтичваше нервно напред-назад — може би от чувство на безсилие, че кучешкият гласов апарат не му позволява да говори по човешки. Но приказките им стигаха все до задънена улица, защото нито едно тяхно предположение не си струваше труда да бъде обсъждано.