Стаята беше тъмна, без прозорци. Вратата зееше полуотворена и в лъча на прожектора Тийл успя да види само няколко жълти шкафа и празните места за пералня и сушилня. Но той реши да провери и пространството зад вратата, където мислеше, че трябва да е мивката и плочата за гладене. Блъсна силно вратата за да я отвори докрай и скочи бързо вътре, като завъртя лъча в тази посока. Там наистина имаше мивка от неръждаема стомана и вградена маса, но не и убиец.
От години не бе изпитвал подобно напрежение. Не можеше да пропъди от съзнанието си натрапчивия образ на мъртвия мъж и онези празни очни кухини.
„Не само напрегнат“, помисли. „Признай си, посираш се от страх.“
Вече пред къщата, Кен прескочи един тесен ров и се насочи към двойната входна врата, която беше затворена. Огледа се наоколо — никой не се опитваше да избяга. С настъпването на мрака Бордо Ридж приличаше все повече на останки от бомбардировка, отколкото на строящ се квартал. Сенките и прахът създаваха илюзията за срутени стени.
Тийл Портър реши да излезе от сервизната стая, обърна се и понечи да тръгне към коридора, когато изведнъж вдясно от него, между жълтите шкафове, се отвори с трясък вратата на едно широко два и високо шест фута шкафче за метли и онова нещо връхлетя отгоре му като играчка на пружина в магическа кутия и, Господи, за стотна от секундата той помисли, че насреща му е дете със страшна гумена маска. Не можа да го види ясно в слабата светлина на прожектора, защото лъчът не беше насочен към нападателя — но достатъчно за да разбере, че онова е истинско, защото не беше възможно тези очи, като ореоли на лампа в мъгла, да са от пластмаса или стъкло. Стреля с револвера си, обаче той бе насочен в обратна посока, към коридора, и безполезният куршум се заби в отсрещната стена, затова Тийл опита да се извърне, но онова се стовари върху него, съскайки като змия. Успя да стреля още веднъж, този път в пода — изстрелът прокънтя оглушително в затвореното пространство — после разбра, че то го влече обратно, към мивката, а пистолетът бе изтръгнат от ръката му. Изтърва и прожектора, който се изтърколи към един далечен ъгъл. Опита се да забие юмрук между очите на онова нещо, но ръката му едва беше направила половината движение, когато почувства страшна болка в корема, като че ли няколко големи остриета се забиха в него едновременно, и тогава с ужас разбра какво го очаква. Той крещеше, крещеше, а уродливото лице на чудовището от магическата кутия се наведе над него в полумрака, жълтите му очи светеха, Тийл отново закрещя, почувства удар и нови остриета потънаха в меката плът на гърлото му…
Кен Даймз беше на четири стъпки от предната врата, когато чу вика на Тийл. Вик на изненада, страх и болка.
— Мамка му.
Вратата беше двойна, от полиран дъб. Дясното крило бе закрепено за прага и страничната стена на касата чрез ключалки с дълги болтове, а лявото — подвижно, и стоеше отключено. За миг Кен забрави всякаква предпазливост и се втурна вътре, после спря в мрачното антре.
Крясъците вече бяха спрели.
Включи прожектора си. Вдясно — празна всекидневна. Вляво — празен кабинет. Стълби към втория етаж. Не се вижда никой.
Тишина. Абсолютна тишина. Като в космоса.
За момент Кен се поколеба дали да не извика Тийл — опасяваше се, че така убиецът ще разбере къде се намира. След това реши да използува прожектора си — без който така или иначе не можеше да продължи — и с негова помощ да открие Тийл; нямаше значение дали ще го извика или не.
— Тийл!
Гласът му отекна в празните стаи.
— Тийл, къде си?
Никакъв отговор.
Тийл сигурно е мъртъв. Господи. Щеше да отговори, ако беше жив.
Или може би лежи ранен, в безсъзнание, и умира. В такъв случай най-добре да се върне в патрулната кола и да извика по радиото линейка.
Не. Не, ако партньорът му наистина бе в тежко състояние, Кен трябваше да го открие бързо и да му окаже първа помощ. Докато пристигне линейката, Тийл можеше да умре. С губене на време рискуваше твърде много.
Освен това трябваше да се справи с убиеца.
Нощта бързо поглъщаше остатъка от дневна светлина и сега през прозорците едва проникваше бледа калночервена светлина. Кен трябваше да разчита изцяло на прожектора, но той не му помагаше много, защото при всяко движение на лъча сенките ту се извисяваха, ту политаха надолу като въображаеми нападатели. Тези илюзии можеха да отвлекат вниманието му от истинската опасност.