Като остави външната врата широко отворена, той тръгна бавно по тесния коридор към задната част на къщата. Придържаше се до стената. Почти при всяка стъпка подметката на едната му обувка скърцаше. Държеше зареденото оръжие пред себе си, насочено напред, а не към пода или тавана, защото точно в този момент изобщо не му пукаше, че изстрелът може да е смъртоносен.
Вдясно една врата беше отворена. Някакъв килер. Празен.
Неприятната миризма на собствената му пот вече беше по-силна от мириса на вар и безир в къщата.
Стигна до дамската тоалетна стая вляво. Бързото движение на лъча не разкри нищо необичайно, но го изненада уплахата в собственото му лице, отразено в огледалото.
Задната част на къщата — всекидневна, малка столова и кухня — бяха точно пред него, а от лявата му страна имаше друга отворена врата. В лъча на прожектора, който изведнъж започна да трепери бясно в ръката му, Кен видя тялото на Тийл на пода в сервизното помещение, а около него имаше толкова кръв, че той със сигурност не бе вече жив.
Вълната страх, заляла изведнъж съзнанието му, повлече след себе си тъмните водовъртежи на мъката, яростта, омразата и свирепото желание за мъст.
Зад Кен нещо тупна.
Той изкрещя и се обърна с лице към заплахата.
Но коридорът вдясно и малката столова вляво бяха пусти.
Изглежда звукът беше дошъл от предната част на къщата. Още преди да заглъхне слабото му ехо, Кен разбра, какво е чул: затварянето на външната врата.
Още един звук наруши тишината — по-тих, но по-застрашителен: щракването на ключалката с глухи болтове.
Нима убиецът успя да се измъкне от къщата и да заключи входната врата, и то с ключ? Но откъде можеше да вземе ключа? От своята първа жертва, пазача? И защо изчака досега?
По-вероятно бе заключил вратата не отвън, а отвътре, и то не само за да забави Кен, а да му подскаже, че иде неговият ред.
Кен мислеше да загаси прожектора, чийто лъч би насочил убиеца право към него, но сиво-моравата светлина на здрача бе вече съвсем слаба и изобщо не осветяваше вътрешността на къщата. Без прожектора щеше да е като сляп.
Как, по дяволите, успяваше убиецът да вижда в бързо сгъстяващия се мрак? Възможно ли е парахлорфенилът да подобрява и нощното зрение на наркомана, тъй както увеличава десетократно физическата сила — само едно странично въздействие на ангелския прах?
Къщата беше тиха.
Стоеше с гръб, плътно прилепен до стената на коридора.
До него достигаше мирисът от кръвта на Тийл. Слаба, почти метална миризма.
Цък — цък — цък.
Кен замръзна на място и се вслуша напрегнато, но не чу нищо след трите потраквания. Прозвучаха му като бързи стъпки по бетонния под на някой, обут в тежки обувки с твърди подметки от гьон — или с шипове.
Звуците започнаха и спряха тъй внезапно, че той не можа да разбере от коя посока идват. Но изведнъж ги чу отново — цък — цък — цък — цък — този път четири стъпки, минаващи през антрето в посока към коридора, където беше той.
Веднага се отблъсна от стената, завъртя се, за да посрещне лице в лице противника и приклекна, като насочи прожектора и револвера към мястото, откъдето чу стъпките. Но в коридора нямаше никой.
Кен отвори уста и започна да поема въздух през нея, защото се опасяваше, че шумът от бързото дишане през ноздрите ще му попречи да долови движенията на врага. Тръгна бавно по коридора, влезе в антрето. Нищо. Входната врата наистина беше затворена, но кабинетът, холът, стълбите и горната площадка бяха пусти.
Цък — цък — цък — цък.
Сега шумовете идеха от съвсем друга посока — от малката столова в задната част на къщата. Убиецът тихо беше напуснал антрето, и през хола и голямата столова бе стигнал до кухнята и малката столова, като чрез тази обиколка искаше да заеме позиция зад гърба на Кен. Сега мръсникът влизаше в коридора, от който Кен току-що излезе. И въпреки че прекосяваше другите стаи бързо и безшумно, сега отново започна да издава същите звуци и по всичко личеше, че го прави нарочно, не защото обувките му потракваха при всяка стъпка, както подметките на Кен скърцаха, а защото искаше чрез повторението на този шум да се присмее над уплахата на Кен, да му каже: „Хей, вече съм зад тебе, ето ме, идвам, не ме интересува готов ли си или не, идвам“.
Цък — цък — цък.
Кен Даймз не беше страхливец. Бе кадърно ченге и никога не бягаше от опасности. Само за седем години служба имаше три почетни грамоти за храброст. Но това потайно и дивашки жестоко копеле, което притичваше из къщата в непрогледната тъмнина — тихо, когато му скимне или издаващо тези звуци, за да му се подиграе — го обърка и уплаши. Кен беше смелчага като повечето ченгета, но не и глупак — а само глупак би влязъл храбро в схватка, без да разбира какво точно става.