Вместо да се върне в хола и да застане срещу убиеца, той тръгна към входната врата и се пресегна към дръжката на лостовата брава с намерението да се измъкне колкото може по-бързо от това дяволско място. Тогава откри, че вратата не само е заключена с глухите болтове. Около дръжките на неподвижното и подвижното крило беше усукана доста тел, взета от отпадъците, която ги крепеше здраво едно за друго. Трябваше да се справи с телта преди да излезе, а това би му отнело половин минута.
Цък — цък — цък.
Той стреля веднъж към коридора, без да има определена мишена и избяга в обратната посока, пресичайки празния хол. Чуваше стъпките на убиеца зад себе си. Потракваше. Приближаваше се бързо в тъмнината изотзад. Но когато Кен успя да стигне до столовата и вече доближаваше вратата на кухнята, с намерение да притича оттам, през всекидневната и навън през задната врата, от която влезе Тийл, той чу потракването някъде пред себе си. Беше сигурен, че убиецът го преследваше в хола, но явно след това оня бе тръгнал обратно и сега го изненадваше от другата посока; играеше си с него като котка с мишка. От звуците на тоя гад беше ясно, че всеки момент ще влезе в малката столова и тогава между него и Кен оставаше само пространството на кухнята, затова той реши да заеме поза за стрелба където си беше и да пръсне черепа на тоя психопат веднага щом се появи в лъча на прожектора…
Изведнъж убиецът нададе страшен рев.
Потраквайки по коридора, все още невидим, но вървящ към Кен, нападателят отново изпищя с пронизителен нечовешки глас, в който беше събрана цялата мощ на първичната ярост и омраза, най-необикновения звук, който Кен бе чувал някога, такъв звук не можеше да издаде никой човек, даже и най-откаченият лунатик. От главата на полицая моментално се изпари всяко намерение за съпротива, той замаха с лъча светлина към кухнята, за да обърка противника, извърна се обратно и хукна, но не към хола или някоя друга част на къщата, където жестоката игра на тая чудовищна котка можеше да продължи, а направо към мъждеещата светлина на един прозорец в столовата, през който се процеждаха последните лъчи преди нощния мрак. Наведе глава, присви ръце пред гърдите си и малко преди да се забие в стъклото изви тяло встрани. Прозорецът се строши с трясък, той падна в задния двор и се превъртя няколко пъти върху строителните отпадъци. Отломки от големи тухли и остри късчета бетон се забиха болезнено в бедрата и между ребрата му.
Врагът му сякаш изчезна в настъпващата нощ.
С ясното съзнание, че не е постигнал безопасност, Кен не губеше време да проклина злата си съдба. Притича бързо покрай страничната стена на къщата и излезе на улицата. Трябваше да се добере до патрулната кола, където имаше радиотелефон и автоматична пушка срещу улични безредици.
3
В сряда и четвъртък, втори и трети юни, Травис, Нора и Айнщайн упорито търсеха начин да усъвършенстват общуването между човек и куче и в тоя процес представителите и на двата вида почти започнаха да гризат мебелите от безсилие. Но Нора доказа, че с търпението и вярата си далеч превъзхожда другите двама. Когато около залез-слънце в петък, четвърти юни, най-после постигнаха успех, Травис и самият Айнщайн бяха много по-учудени от нея.
Купиха четиридесет списания — от „Тайм“ и „Лайф“ през „Макколз“ до „Червената книга“ — и още петдесет книги с репродукции и фотографии, след това ги занесоха в хола на наетата от Травис къща, защото там имаше място да наредят всичко по пода. Сложиха на земята и няколко възглавници за собствено удобство, тъй че да следят действията на кучето от височината на неговия поглед.
Айнщайн наблюдаваше тези приготовления с интерес.
Нора седна на пода с гръб към пластмасовото канапе, улови с две ръце главата на ретривъра и като доближи лицето си до неговото тъй, че носовете им почти се допряха, му каза:
— Добре, Айнщайн, сега ме чуй добре. Искаме да знаем за тебе всичко: откъде си дошъл, защо си по-умен от обикновено куче, от какво те беше страх в гората, когато Травис те намери, защо понякога гледаш по цяла нощ през прозореца, сякаш нещо те плаши. И много други неща. Но ти не можеш да говориш, нали? Не. Доколкото знаем, не можеш и да четеш. А и да можеше да четеш, няма как да пишеш. Затова мисля, че ще успеем да разговаряме с картинки.
От мястото си до Нора Травис видя, че очите на кучето не се отклониха от нея нито за миг, докато тя му говореше. Айнщайн изглеждаше сериозен и замислен. Опашката му висеше неподвижна. Изглежда не само разбираше какво му казва, но с тревога и напрежение очакваше опитът да започне.