„Всъщност какво толкова може да разбира едно куче — чудеше се Травис — и дали разумът в постъпките му не е само плод на моето въображение — защото ми се иска да приемам желаното за действително?“
Хората имат естествена склонност да виждат у домашните си любимци човешки черти, да приписват на животните несъществуващи възприятия и даже разумни намерения. А при Айнщайн, у когото наистина имаше признаци за изключителна интелигентност, изкушението да приемеш всяка чисто кучешка реакция за смислено послание, бе още по-силно.
— Ще разгледаме всичките тия картинки и ще потърсим в тях това, което те интересува, това, което ще ни помогне да разберем откъде идеш и как си постигнал способностите, които притежаваш. Всеки път, когато сметнеш, че някоя от тях ще ни подскаже решението на загадката, намери начин да ни го съобщиш. Можеш да лаеш, да си поставиш лапата отгоре или просто да завъртиш опашка.
— Това са глупости — обади се Травис.
— Разбра ли ме, Айнщайн? — попита Нора.
Ретривърът бафна тихо.
— От тази работа нищо няма да излезе — каза Травис.
— Ще излезе — настоя Нора. — Той не може да говори, нито да пише, но може да ни показва. Ако ни посочи десетина картинки, отначало ще е трудно да схванем тяхното значение за Айнщайн или отношението им към неговия произход, но постепенно трябва да разберем кое е общото между самите образи и връзката им с кучето, а така ще отгатнем и какво се опитва да ни каже.
Нора продължаваше да държи здраво главата на Айнщайн в ръцете си, но той извърна очи към Травис и бафна отново.
— Готови ли сме? — обърна се тя към кучето.
То веднага обърна поглед към нея и завъртя опашка.
— Добре — каза тя, като пусна главата му. — Да започваме.
В сряда, четвъртък и петък, без да спират с часове, те преровиха огромно количество страници и показаха на Айнщайн изображения на какво ли не — хора, дървета, цветя, кучета, други животни, машини, градски улици, алеи за разходка, коли, кораби, самолети, храни, реклами на безброй стоки — и все се надяваха нещо определено да привлече повече интереса му. Работата беше там, че много, твърде много неща, събуждаха у него голям интерес. Той излая, бутна с лапа, бафна, подуши или размаха опашка поне при сто от хилядите картинки, а изборът му падна върху толкова различни образи, че Травис не успя да види между тях нищо общо, никаква връзка и скритото в нея значение.
Айнщайн реагира бурно на автомобилна реклама, в която колата, оприличена на огромен тигър, беше затворена в желязна клетка. Не стана ясно дали колата или тигърът привлякоха вниманието му. Развълнуваха го и няколко компютърни реклами, изображения на кучешки храни „Алпо“ и „Пюрина дог чоу“, портативен стерео касетофон, образи на книги, пеперуди, един папагал, окаян мъж в затворническа килия, четирима младежи, играещи с плажна топка на пъстри ивици, Мики Маус, цигулка, спортист върху лента за тичане и много други неща. Силно го подразни снимка на същия като него златен ретривър, беше страшно очарован, като видя един кокершпаньол, но за тяхно учудване не прояви почти никакъв интерес към другите породи кучета.
Обаче най-много ги обърка неговото поведение, когато в някакво списание видя илюстрациите към статия за новия филм на „Туентийт Сенчъри Фокс“. Сюжетът на филма включваше проявите на свръхестественото — призраци, полтъргайст, чудовища от Ада — а снимката, която го развълнува толкова силно, представяше някакво демонично привидение с огромни челюсти, извити змийски зъби и зли светещи очи. Във филма имаше поне още няколко създания, даже по-зловещи от това, но Айнщайн се впечатли точно от този демон.
Ретривърът залая към снимката. После притича, скри се зад канапето и започна да наднича иззад ъгъла, като че ли се страхуваше да не би онова същество да изскочи от страницата по петите му. Залая отново, започна да вие и се наложи да го подмамят, за да се върне отново при списанието. Като видя демона за втори път, Айнщайн заръмжа заплашително. Не спря да бие лудо с лапа по списанието и да обръща страниците му, докато не го поомачка и затвори съвсем.
— Какво толкова особено видя в тази снимка? — попита Нора кучето.
Айнщайн само я погледна и едва потръпна.
Нора търпеливо отвори списанието на същата страница.
Айнщайн пак го затвори.
Нора отново го отвори.
Айнщайн затвори списанието за трети път, захапа го със зъби и го изнесе от стаята.
Травис и Нора последваха ретривъра в кухнята и там видяха как той отива право към кошчето за смет. То беше с подвижен капак, който се отваря чрез натискане с крак. Айнщайн постави лапа на педала, погледна дали капакът се отваря, после пусна списанието вътре и отпусна лостчето.