Тогава кучето разтърси глава, лизна го по ръката и магията се развали.
— Откъде си, момче?
Кучето наклони глава вдясно.
— Кой е собственикът ти?
Кучето наклони глава вляво.
— Какво ли да правя с тебе?
Сякаш вместо отговор, кучето прескочи задния капак, притича покрай Травис до шофьорската кабина и се качи в кабината на пикапа.
Когато Травис погледна вътре, ретривърът беше на пътническата седалка и гледаше право напред през стъклото. Кучето се обърна към него и издаде тих звук, сякаш недоволствуваше от туткането им.
Той седна зад волана и пъхна револвера под седалката си.
— Не вярвам, че ще мога да се грижа за теб. Голяма отговорност е това, приятелче. Не съвпада с плановете ми. Съжалявам.
Кучето го изгледа умолително.
— Изглеждаш ми гладен, моето момче.
То излая веднъж тихо.
— Добре, за това ще ти помогна. Мисля, че имаше един шоколад Хърши някъде в жабката. Освен това наблизо има един Макдоналдс, където сигурно ще намерим два хамбургера, на които ще е написано твоето име. Но след това или ще трябва да те пусна на свобода, или ще те заведа в приют.
Травис още говореше, когато кучето вдигна предния си крак и удари копчето на жабката с крак. Капачето се отвори веднага.
— Какво правиш, дявол те…
Кучето се наведе напред, зарови муцуна в отворената кутия и извади шоколада със зъби, като го държеше толкова внимателно, че дори не проби опаковката.
Травис премигваше от изненада.
Ретривърът протегна към него пакетчето Хърши, като че ли искаше Травис да разопакова почерпката.
Слисан, Травис разкъса хартията.
Ретривърът го гледаше и облизваше бърните си.
Като чупеше шоколада на кубчета, Травис му го даваше на хапки. Кучето го поемаше с благодарност и ги изяждаше почти изискано.
Травис гледаше объркан и не беше сигурен дали това, което се случи, бе наистина неестествено или имаше разумно обяснение. Кучето наистина ли беше разбрало думите му, че има нещо сладко в кутията? Или пък просто беше подушило аромата на шоколад? Сигурно второто.
Каза, обръщайки се към кучето:
— Но как разбра, че трябва да натиснеш копчето за отваряне на капака?
То го погледна, облиза се и прие още едно парченце шоколад.
— Добре, добре, може би на този трик са те научили. Въпреки че хората не учат на това кучетата си, нали? Да се претърколиш, да се преструваш на умрял, да лаеш мелодично за вечерята си, даже и да ходиш по малко на задните си крака… да, това са нещата, на които обикновено учат кучетата… но никой не ги обучава да отварят ключалки и брави.
Ретривърът съзерцаваше замечтано последната хапка шоколад, но Травърс нарочно взе сладкото парченце при себе си.
Времето, за Бога, беше непонятно. Двете секунди, които стигнаха на кучето да вземе шоколада, след като Травис го беше споменал.
— Ти разбра ли това, което казах? — попита Травис, чувствувай се глупав, задето подозира езикови способности у кучето. И въпреки това, той повтори въпроса:
— Разбра ли? Наистина ли разбра?
С нежелание ретривърът отмести поглед от последното парченце. Очите им се срещнаха. Травис отново усети, че става нещо тайнствено; потрепери, но не неприятно като преди.
Поколеба се, след това се покашля.
— Ъ-ъ… имаш ли нещо против аз да изям последното парче шоколад?
Кучето обърна поглед към двете малки квадратчета Хърши в ръката на Травис. Бафна веднъж, сякаш съжаляваше и погледна през предното стъкло.
— Проклет да съм — каза Травис.
Кучето се прозя.
Като внимаваше да не движи ръката си, без да показва шоколада и без да привлича вниманието към него другояче, освен с думи, той се обърна отново към голямото опърпано куче:
— Е, на тебе, момче, сигурно ти трябва повече, отколкото на мене. Ако я искаш, последната хапка е твоя.
Ретривърът го погледна.
Пак без да движи ръка, държейки я близо до тялото си с явното намерение да запази шоколада за себе си, Травис каза:
— Ако искаш, вземи го. Иначе просто ще го изхвърля.
Ретривърът се премести по-близо, наведе се до него и леко издърпа шоколада от пръстите му.
— Дваж проклет да съм — каза той.
Кучето се изправи на четири крака върху седалката и главата му почти стигна до покрива. После погледна през задното прозорче на кабината и тихо изръмжа.
Травис погледна вътрешното огледало, след това страничното, но не видя нищо необикновено зад колата. Там бяха само асфалтовата лента на пътя, тесният банкет и тревистия склон надолу от дясната страна.
— Мислиш, че е време за тръгване? Така ли?
Кучето го погледна, обърна се и към задното стъкло, след това се завъртя, седна с подвити встрани крака пак с поглед напред.