— Е, виждам, че така не стигаме до никъде. Трябва да те накараме да правиш и нещо друго, а не само да свързваш картинките една с друга. Ще опитаме да ти задаваме въпроси за тях, а ти някак да им отговаряш.
— Дай му лист и молив — обади се Травис.
— Говоря сериозно — Нора започваше да губи търпение към забележките на Травис, но не и към кучето.
— Знам, че е сериозно — каза Травис, — но ми изглежда и смешно.
За миг тя отпусна глава като куче през летните горещини, а после изведнъж погледна Айнщайн и попита:
— Всъщност колко си умен, рошльо? Искаш ли да ни докажеш, че си гений? Искаш ли нашето възхищение и уважение да бъдат вечни? Трябва да направиш само едно нещо: научи се да отговаряш на моите въпроси просто с „да“ или „не“.
Кучето бе вперило поглед в нея с очакване.
— Ако отговорът на въпроса ми е „да“, махай с опашка — каза Нора. — Но само ако отговорът е „да“. Докато трае изпитът ти, ще се наложи да избягваш въртенето й просто по навик или защото си развълнуван. Ще я размахваш само ако искаш да кажеш „да“. А искаш ли да отговориш с „не“, излай веднъж. Само веднъж.
Травис отново се намеси:
— Две излайвания значат: „Предпочитам да си гоня котките по двора“, а три — „Донесете ми веднага бира «Бадуайзър»“.
— Не го обърквай — каза Нора рязко.
— Защо не? А той как ме обърква?
Кучето даже и не погледна Травис. Големите му кафяви очи внимателно и с търпение следяха Нора, докато отново обясни какво значи махване на опашка и лаене.
— А сега — продължи тя неотклонно, — да опитаме. Айнщайн, разбираш ли знаците за „да“ и „не“?
Ретривърът завъртя опашка пет-шест пъти и спря.
— Случайно съвпадение — не преставаше Травис. — Не значи нищо.
Нора се поколеба малко, докато придаваше на следващия си въпрос подходяща форма:
— Знаеш ли моето име?
Опашката се размаха кратко.
— Името ми… Елън ли е?
Кучето излая. Не.
— Името ми… Мери ли е?
Едно излайване. Не.
— Името ми… Нона ли е?
Кучето завъртя очи, сякаш искаше да я укори, че се опитва да го измами. Но не помръдна опашка. Излая веднъж.
— Името ми… Нора ли е?
Айнщайн размаха бясно опашката си.
Като се смееше от радост, Нора допълзя до кучето, приседна и го прегърна.
— Проклет да съм — каза Травис и също на четири крака тръгна към тях.
Нора посочи снимката, върху която ретривърът все още държеше едната си лапа.
— Защо реагира на тази картинка — защото ти напомня за семейството, при което си живял ли?
Едно излайване. Не.
— Заради жената ли?
Не.
— Заради мъжа с бяла лекарска престилка?
Силно въртене на опашка: Да, да, да.
— Значи е живял при някой доктор — реши Нора. — Може би ветеринар.
— Или пък учен — каза Травис, следвайки посоката на мисли, която някаква интуиция му подсказваше.
При споменаването на учен, Айнщайн каза „да“ със завъртане на опашка.
— Изследовател — продължи Травис.
Да.
— В лаборатория — допълни той.
Да, да, да.
— Ти лабораторно куче ли си? — попита Нора.
Да.
— Опитно животно — каза Травис.
Да.
— И затова си толкова умен.
Да.
— Защото с тебе са направили нещо.
Да.
Сърцето на Травис биеше лудо. За Бога, те наистина разговаряха, и то с точни понятия и без догадки, не като онази вечер, когато двамата с Айнщайн общуваха чрез бисквитите, подредени от кучето във формата на въпросителен знак. В сегашния разговор ставаше дума за съвсем конкретни неща. Тримата тук си говореха точно както човеци — е, почти говореха — и като че ли изведнъж всичко наоколо се промени завинаги. Нищо не можеше да остане същото в един свят, където хора и животни вече имаха равностоен (макар и различен) разум, а животът им придобиваше еднаква ценност и в него те трябваше да притежават равни права, да споделят близки мечти и надежди. Е добре, да речем, че пресилва нещата. Не всички животни се бяха сдобили изведнъж със съзнание и разум, подобни на човешките; да, ставаше дума само за едно куче, опитно животно, може би единственото на земята. Но, Господи. Господи. Травис гледаше с трепет към ретривъра и по тялото му полази студена тръпка — но не от страх, а от изумление.
Нора се обърна към кучето и в гласа й се чувстваше същият трепет, който преди малко направи Травис безмълвен.
— Те не те оставиха просто да си тръгнеш, нали?
Едно излайване. Не.
— Избягал ли си?
Да.
— Оня вторник ли, когато те открих в гората? — попита Травис. — Току-що ли беше избягал?
Айнщайн нито излая, нито помръдна опашка.
— Или бяха минали няколко дни?
Кучето започна да вие.
— Той сигурно има някакво чувство за време — каза Нора, — защото почти всички животни следват естествения ритъм на деня и нощта, нали е така? Усещат времето по инстинкт, нещо като биологичен часовник. Но той вероятно няма никакво понятие за календарните дни. Всъщност не разбира, че ние делим времето на дни, седмици и месеци, затова не може да отговори на въпроса ти.