— Ами, виждаш ли, той отделяше генетичните носители на интелигентността във видове, които са на по-високо стъпало от ретривъра…
— Например човекоподобни маймуни? Те са по-умни от кучетата, нали?
— Да. Маймуни… и човешки същества.
— Боже, Господи — възкликна Уолт.
Лем насочи струята от възтопъл въздух към лицето си, като премести решетката на един вентилационен отвор.
— Уедърби влагаше тоя чужд генетичен материал в генетичния код на ретривъри, като едновременно с това изхвърляше собствените им гени, ограничаващи тяхната интелигентност в рамките на кучешката.
Подобно нещо се стори невъзможно на Уолт и той се възпротиви:
— Но това не е възможно! Този генетичен материал, както го наричаш, той в никакъв случай не може да се прехвърля от един вид на друг.
— В природата това става непрекъснато — отговори Лем. — Генетичен материал често се пренася от един вид в друг, а носителят обикновено е някой вирус. Да кажем, че вирусът живее, например, в някоя малка индийска маймунка резус. Докато е в нея, той приема генетичния материал от клетките й. Така придобитите маймунски гени стават част от самия вирус. А по-късно, ако вирусът зарази човек, той е способен да освободи гените на маймуната в организма на човека. Спомни си, да речем, за вируса на СПИН. Прието е схващането, че болестта СПИН е съществувала в латентен вид у някои маймуни и у хора десетки години, въпреки че в нито един от двата вида не се е развила; искам да кажа, били сме само преносители, без това, което носим, да ни разболява. Но изведнъж в организма на маймуните се случва нещо, някаква отрицателна генетична промяна, и някои от тях стават не само носители, но и жертви на СПИН. Те започват да умират от тази болест. И тогава, при преминаването на вируса у хора, той е пренесъл със себе си особения генетичен материал, който определя податливостта към заболяването и не след дълго човек също започва да се разболява. Ето как става това в природата. А в лабораторията всичко протича много по-бързо.
Страничните прозорци също започваха да се замъгляват, когато Уолт каза:
— Значи Уедърби наистина е успял да създаде куче с човешки ум?
— Това беше дълъг, бавен процес, той напредваше постепенно. Но преди малко повече от година кученцето-чудо се роди.
— И неговото мислене прилича на човешкото?
— Не само прилича, но може би е същото.
— И въпреки всичко изглежда като обикновено куче?
— Такива бяха изискванията на Пентагона. Мисля, че това много затрудни работата на Уедърби. Явно съществува някаква, макар и слаба, зависимост между мозъчния обем и интелигентността, затова Уедърби щеше да постигне този успех доста по-рано, ако можеше да създаде порода с по-голям мозък. Но ако мозъкът е по-голям, трябва и черепът да е много по-обемист и с друга форма, а така кучето ще изглежда дяволски необикновено.
Междувременно всички прозорци станаха непрозрачни. Нито Уолт, нито Лем се опитаха да избършат замъглените стъкла. Без да виждат нищо извън колата, затворени в горещото, влажно и потискащо купе, те бяха съвсем откъснати от външния свят, в друго време и пространство, а тази обстановка бе странно благоприятна за техния разговор относно чудните и страшни актове на богоподобно сътворение, извършвани от генетичното инженерство.
Уолт попита:
— Пентагонът е искал куче, което прилича на куче, но мисли като човек. Защо?
— Помисли само за шпионските му възможности — отвърна Лем. — По време на война кучетата могат лесно да проникнат дълбоко във вражеската територия, да съберат данни за техниката и живата сила. И тогава интелигентните животни, с които е възможно някак да общуваме, се връщат при нас и ни разказват какво са видели или пък дочули от разговорите на врага.
— Да ни разкажат? Да не би да твърдиш, че можем да накараме кучетата да проговорят като че ли магарето Франсис или мистър Ед от приказките са оживели? Майната му, Лем, бъди по-сериозен!
Лем разбираше трудността, с която приятелят му приема тези невероятни възможности. Съвременната наука напредваше толкова бързо и всяка година се правеха тъй много революционни открития, че скоро за непосветените щеше да има съвсем малка разлика между приложенията им и магията. Твърде малко обикновени хора си представяха колко ще се промени светът през следващите двайсетина години, може би повече, отколкото от осемнадесети век досега. Науката напредваше с невероятна скорост и ако човек се опиташе да хвърли поглед дори към близкото бъдеще — както направи Уолт — чувстваше едновременно възторг и трепет, въодушевление и уплаха.
Лем каза:
— Всъщност генетичната промяна, която ще даде на кучето възможност да говори, изглежда не е невъзможна. Не зная, може би дори няма да е трудно. Но за да има животното нужния гласов апарат, съответния език и устни… това значи изцяло да се промени външният му вид, което не върши работа на Пентагона. Затова тези кучета не биваше да говорят. Общуването с тях щеше да се осъществява чрез специално разработен символен език.