— Тогава нека да проверим — настоявам възможно най-самоуверено. — Вие останете тук, докато ние с Франки огледаме.
Райли и Уендъл се споглеждат мрачно.
— Не е толкова просто, господин Поуст — казва Райли. — Никой не иска вратите да се отварят.
— Никой ли? Кой точно? — питам.
— Роднините — малко рязко отговаря Уендъл. — Някои от братовчедите ни живеят тук, други са се пръснали, но никой не е съгласен да се влиза в къщата. Не познавате Вайда, но ви уверявам, че тя още е тук, а с нея шега не бива. — В гласа му се долавя безпокойство.
— Много добре ви разбирам — отговарям, преструвайки се на искрен.
Само допреди секунда нямаше вятър, но сега клоните на тополата до къщата зашумоляват. Като по даден знак покривът започва да стърже и да скърца, и ръцете ми настръхват моментално. И четиримата се вторачваме глуповато в къщата.
Разговорът не бива да спира.
— Съзнаваме, че търсим игла в купа сено — казвам аз. — Не се знае със сигурност дали Кени Тафт е взел част от уликите преди пожара. Дори да е така, никой няма представа къде са те. Може да са тук, на тавана, но най-вероятно са изчезнали още преди години. Сигурно си губим времето, обаче проверяваме всяка следа. Искаме само да огледаме и си тръгваме. Обещавам.
— Ами ако намерите нещо? — пита Уендъл.
— Ще повикаме шерифа и ще му го предадем. Може би на нас то ще ни помогне, но тъй или иначе не представлява ценност за семейството.
На тези бедни хорица вероятно им е хрумнала налудничавата мисъл, че на тавана има скрити семейни бижута.
Уендъл отстъпва назад, крачи умислено, обляга се на калника на колата си, плюе, скръства ръце пред гърдите си и отсича:
— Не съм съгласен.
— В момента Уендъл има повече подкрепа от страна на роднините, отколкото аз — казва Райли. — Щом той не е съгласен, значи отговорът е „не“.
Разпервам ръце и ги моля:
— Един час. Дайте ни само един час и повече няма да ни видите.
Уендъл клати глава. Райли го вижда и казва на Франки:
— Съжалявам.
Поглеждам ги възмутено. Сигурно искат да ни одрусат, така че най-добре да приключваме.
— Добре. Вижте, данъчната оценка на имота е трийсет и три хиляди долара. Приблизително по сто долара за всеки ден от годината. Ние от „Пазители на справедливостта“ ще наемем къщата за един ден срещу двеста долара. От девет часа утре сутринта до пет часа следобед. С възможност да удължим времето е още един ден за същите пари. Какво ще кажете?
Двамата се замислят и се чешат по брадичките.
— Струва ми се малко — отговаря Уендъл.
— Какво ще кажете за петстотин на ден? — пита Райли. — За толкова бих се съгласил.
— Стига, Райли. Ние сме организация с идеална цел, нямаме пари. Триста.
— Четиристотин. Последно предложение.
— Добре, съгласен. Според законите на Флорида всяко споразумение относно земя трябва да бъде писмено. Ще подготвя кратък договор и ще го донеса утре сутрин в девет. Съгласни ли сте?
Райли изглежда доволен. Уендъл кимва едва-едва. И той е съгласен.
Напускаме Дилън по най-бързия начин и пътьом му хвърляме хубав смях. Франки ме оставя до колата ми на главната улица в Сийбрук и продължава на изток. Отседнал е в мотел някъде на пътя за Гейнсвил, но както винаги, подробностите остават неясни.
Влизам в кантората на Глен Колакърчи малко след пет часа и го чувам да крещи по телефона в задното помещение. Красивата му секретарка Бий най-сетне се появява и усмивката й грейва. Отвежда ме при Глен, който седи сред камари от папки върху бюрото и по пода. Той скача на крака, протяга ръка и ме поздравява, все едно съм блудният син, който се завръща. Почти веднага поглежда часовника си, като че ли няма представа кое време е, и казва:
— Да му се не види, станало пет, време за питие. Какво да бъде?
— Само бира — отговарям безгрижно.
— Бира и едно двойно — казва Глен на Бий, която излиза. — Заповядай, заповядай — кани ме той и посочва канапето.
Дотътря се с бастуна си и се стоварва върху старо и прашно кожено кресло.
Присядам на хлътналото канапе и избутвам настрани някаква завивка. Сигурно Глен си дремва тук следобед и похърква след предимно течния си обяд. С две ръце върху дръжката на бастуна и подпрял брадичка на кокалчетата си, той се усмихва дяволито и казва:
— Не мога да повярвам, че Фицнър наистина е в затвора.
— И аз. Това е дар божи.
— И още как!
Както винаги, допускам, че думите ми ще бъдат повторени в кафенето на сутринта, затова набързо му разказвам за чудесната работа на ФБР по залавянето на неназован надзирател в затвора и разобличаването на уговорката му с неназован член на затворническа банда. Арестът е довел агентите до човек, който действа от името на наркотрафикантите, той ги е отвел до Фицнър, а пенсионираният шериф с наивността на дребен крадец попаднал в капан и в момента го заплашва трийсетгодишна присъда.