— И още как!
Той докосва пистолета си и се усмихва, развеселен от моите мъки.
Райли и Уендъл ни чакат пред къщата. Вятърът вие, скоро ще завали. Връчвам на всеки копие от договора за наем и бързо им обяснявам основните положения. Повече ги интересуват парите, затова им подавам чек, платим и на двамата и издаден от служебната сметка на адвокатска кантора „Колакърчи“.
— Не може ли в брой? — пита Уендъл, зяпнал начумерено чека.
На свой ред се смръщвам по адвокатски и отговарям:
— Не може в брой при сделки за недвижими имоти.
Не съм сигурен, че това е валидно за Флорида, но звуча авторитетно.
Франки вади от каросерията на пикапа си стълба, дълга два метра и половина, както и лъскав железен лост, купен вчера. Вземам две фенерчета и един спрей против насекоми. Проправяме си път сред високи бурени към порутеното предно стълбище и оглеждаме къщата. Уендъл обяснява:
— Долу има дневна и една спалня, а стълбите за втория етаж са отдясно, в дневната. Горе има две спални. Над тях ще намерите таван, но може и да не намерите. Пак ви казвам, не съм се качвал там, никога не ми се е искало. Дори не съм разпитвал има ли изобщо някакво помещение. Отзад има пристройка, добавена по-късно. Там са кухнята и една тоалетна, а над тях няма нищо. Къщата е на ваше разположение.
Твърдо решен съм да не проявявам и капка колебание и започвам да пръскам краката и ръцете си със спрея. Допускам, че е пълно с кърлежи, паяци и опасни буболечки, за които дори не съм чувал. Подавам флакона на Франки и той също се напръсква. Засега оставя стълбата до вратата, защото не сме сигурни дали ще ни потрябва.
С неохота, която изглежда прекалено драматична, но вероятно е непресторена, Райли пристъпва напред с един ключ и го пъхва в тежкия катинар, който рязко изщраква и пада. Райли бързо отстъпва назад. И двамата представители на семейство Тафт изглеждат готови да си плюят на петите. Недалече проблясва мълния и ни стряска. Небето тътне изпод кълбящи се тъмни облаци. Нали съм най-смел, ритвам входната врата и тя се отваря със скърцане. Поемаме си дъх и го изпускаме облекчено, когато не се появява нищо зловещо. Обръщам се към Райли и Уендъл и казвам:
— Ще се видим след малко.
Внезапно вратата се затръшва шумно. Франки изграчва неистово: „Мамка му!“, а на мен ми се подкосяват краката. Братовчедите Тафт се дръпват с облещени очи и зяпнали усти. Засмивам се насила, като да внуша: „Леле, адски забавно!“, пристъпвам напред и отново отварям вратата.
Чакаме. Нищо не се показва. Никой не затръшва вратата повторно. Включвам фенерчето си и Франки прави същото. Държи го с лявата си ръка, в дясната стиска лоста, а пистолетът е в джоба на хълбока му. Един поглед към лицето му ми е достатъчен да разбера, че изпитва ужас. И това е човек, прекарал четиринайсет години в затвора. Отварям вратата по-широко, докато се залости в пода, и двамата пристъпваме навътре. Вайда е починала преди тринайсет години и уж никой не е припарвал в къщата, но повечето мебели са изнесени. Не вони, просто силно мирише на мухъл. Дървените подове са плесенясали и влажни, усещам как вдишвам най-различни бактерии. С фенерчетата си осветяваме спалнята отляво. Дюшек под слой прах и мръсотия. Сигурно върху него е издъхнала Вайда. Изцапаният под е покрит със строшени абажури, стари дрехи, книги и вестници. Пристъпваме в дневната и светлината на фенерчетата ни я обхожда. Телевизор от шейсетте години с напукан екран. Олющени тапети. Навсякъде боклуци и паяжини.
Докато осветяваме тясното стълбище и се готвим да поемем нагоре, върху ламаринения покрив се изсипва силен дъжд и шумът е оглушителен. Извива вятър и разлюлява стените.
Изкачвам три стъпала, следван от Франки, и внезапно входната врата отново се затръшва. Затворени сме вътре с духовете, останали след Вайда. Спирам, но само за секунда. Водач съм на тази експедиция, аз съм храбрецът, затова не бива да показвам страх, макар че сърцето ми ще се пръсне.
Дали ще ми е забавно, докато разказвам този епизод на Вики и Мейзи? Добавям го към списъка на нещата, за които не те предупреждават, докато следваш право.
Изкачваме стълбите и топлината ни връхлита, сякаш влизаме в сауна — гореща и лепкава мъгла, която сигурно щяхме да виждаме, ако не беше толкова тъмно. Дъждът и вятърът блъскат по покрива и прозорците. Влизаме в спалнята отдясно — тясна стаичка, не повече от десетина квадратни метра, в която има дюшек, счупен стол и прокъсана черга. Осветяваме тавана, търсим капак на отвор за подпокривно помещение, но не виждаме нищо. Само чамови дъски, навремето боядисани в бяло, но вече олющени. В единия ъгъл нещо помръдва и събаря буркан. Насочвам лъча натам и предупреждавам: