— Дръпни се! Змия!
Дълга черна змия, сигурно неотровна и все пак… Не е на кълбо, а пълзи, но не към нас. Вероятно просто е объркана от нахълтването ни.
Не се заигравам със змии, но и не изпитвам смъртен страх от тях. Франки обаче е уплашен и вече изважда пистолета си.
— Не стреляй — надвиквам шумотевицата.
Заковаваме се на място и осветяваме змията с фенерчетата си. Стоим така дълго, ризите ни залепват за гърба, дишането ни се учестява още повече. Змията бавно се провира под чергата и вече не я виждаме.
Дъждът отслабва и ние постепенно се опомняме.
— Как си с паяците? — питам.
— Млъквай!
— Внимавай, навсякъде са!
Докато се изнасяме заднешком от стаята, без да спираме да оглеждаме пода за змията и други гадини, мощна гръмотевица изтрещява наблизо и в този момент осъзнавам, че ако не умра от отровно влечуго или зъл дух, със сигурност ще пукна от сърдечен удар. От веждите ми капе пот. Ризите ни са съвсем мокри. В другата спалня има малко легло, върху което е метнато старо войнишко одеяло.
Няма други мебели. Тапетите са провиснали от стените. Надниквам през прозореца и през пелената от дъжд смътно различавам Райли и Уендъл, които седят в пикапа, изчакват да отмине дъждът и наблюдават къщата през предното стъкло, пуснали чистачките и несъмнено заключили вратите, за да се предпазват от зли духове.
Изритваме боклуците настрани, за да проверим за змии, после насочваме вниманието си към тавана. И тук няма следа от отвор. Може би Кени Тафт е скрил кашоните си горе и ги е запечатал за вечни времена или поне докато се върне да ги вземе. Откъде да знам какво е направил, по дяволите?
Франки забелязва керамична топка на по-малка врата, вероятно към дрешник. Посочва я, за да привлече вниманието ми — явно предпочита аз да я отворя. Стисвам я, разклащам я и дръпвам силно, а когато вратата се отваря, се озовавам лице в лице с човешки скелет. Франки едва не припада и прикляка на едно коляно. Аз се дръпвам и най-сетне започвам да повръщам.
Внезапен вихър отново блъсва къщата, още по-силно този път, и ние дълго се вслушваме във воя на бурята. Чувствам се малко по-добре, след като съм изхвърлил пролетните рулца от тялото си, бирата, виното, брендито и всичко останало. Франки се мобилизира и двамата бавно насочваме фенерчетата си обратно към дрешника. Скелетът виси от някакво найлоново въже и ставите на пръстите му едва докосват пода. Под него има локва от нещо черно и лепкаво. Може би каквото е останало от кръвта и органите след дългогодишно разложение. Не изглежда да е бил обесен, защото въжето е омотано около гърдите и под мишниците му, а не около шията, затова черепът е наклонен наляво и празните очни кухини са обърнати надолу, сякаш да пренебрегват натрапниците за вечни времена.
Само това му трябва на окръг Руис — поредното неразкрито убийство. Има ли по-удачно място да скриеш жертвата си от къща, която смятат за дотолкова обитавана от духове, че дори собствениците й се страхуват да влизат? С радост ще предадем на шериф Касъл и момчетата му този случай. Той не е наш проблем.
Затварям вратата и завъртам топката докрай.
Можем да избираме между две неща. Или да се върнем в спалнята с живата змия, или да останем тук, при скелета. Избираме второто. Франки успява с лоста си да достигне дъска на тавана и я откъртва.
Договорът ни за наем не ни дава право да повреждаме къщата, но на кого му пука? Двама от собствениците седят отпред в пикап, твърде уплашени дори да прекрачат прага. Чака ни работа, а аз вече съм изморен. Докато Франки откъртва втора дъска, аз внимателно слизам по стълбите и отново отварям входната врата. Кимвам на Райли и Уендъл, но дъждовната пелена е много плътна и погледите ни не се срещат. Вземам стълбата и я отнасям горе.
Когато Франки откъртва четвърта дъска, отгоре пада кашон със стари компоти, които се разбиват в краката ни.
— Чудесно! — провиквам се. — Горе има склад.
Въодушевен, Франки започва да троши дъските като бесен и не след дълго една трета от тавана на спалнята е унищожен, а аз захвърлям треските в ъгъла. Няма да се връщаме повече тук, изобщо не ми пука в какъв вид ще оставим мястото.
Нагласям стълбата и колебливо се провирам през отвора. Когато тялото ми е до кръста в подпокривното помещение, го осветявам с фенерчето. Няма прозорци, тъмно е като в рог, тясно и плесенясало, не повече от метър и двайсет високо. Учудващо подредено е за стар таван — доказателство, че собствениците не са били консуматори, а също и че Кени най-вероятно го е запечатал преди повече от двайсет години.