Събираме се около единия край на масата и сядаме.
Франки отива в другия край и оставя телефона си. Бий ни осведомява:
— Все още записвам.
— Нека камерата остане включена — настоявам.
Искам всяка дума да бъде записана.
Няколко минути четиримата седим отпуснати в различни пози и се опитваме да си съберем мислите. Поглеждам към фенерчето, после отмествам поглед, неспособен да проумея наличието му, неспособен да облека в пълнота евентуалното му значение.
Накрая се обажда Маккъчън:
— Имам въпрос, Поуст.
— Давай.
— Живееш с този случай почти една година. Ние не. Каква е теорията ти, защо Фицнър е искал да унищожи тези улики?
— Според мен има само едно обяснение, Кайл Бендершмит ми помогна да стигна до него. Той изтъкна, че си имаме работа с умен и лукав служител на закона. Фенерчето е било подхвърлено от Фицнър и е било добросъвестно фотографирано. Виждали сте снимките. Фицнър е знаел, че ще успее да намери мошеник като Пол Норуд, който ще ги разгледа, без да анализира фенерчето, и ще поднесе на съдебните заседатели теорията, че то е използвано от убиеца, тоест от Куинси, докато е стрелял в тъмното. Причината Фицнър да иска фенерчето да изчезне, е опасението му да не би друго вещо лице, по-добре подготвено от Норуд, да анализира фенерчето за защитата и да каже истината. Фицнър също така е знаел, че е много по-лесно да осъдиш чернокож човек в бял град.
Нова продължителна пауза, докато присъстващите обмислят думите ми. Отново Маккъчън нарушава мълчанието с въпрос:
— Какъв е планът ти, Поуст?
— Не очаквах толкова много кръв. Това наистина е изненадващ подарък. В идеалния случай най-напред бих занесъл фенерчето на Бендершмит за анализ. Той не може да върши работата си тук, защото има прекрасно оборудвана лаборатория в университета „Вирджиния Комънуелт“.
— И ако кръвта по фенерчето съвпадне с кръвта по дрехите, Куинси ще се окаже свързан с престъплението, нали? — пита Маккъчън.
— Вероятно, но това няма да стане. Фенерчето е подхвърлено от Фицнър и не е било на местопрестъплението. Гарантирам ви.
Глен отново се чувства длъжен да се намеси и казва на Маккъчън:
— Според мен сме изправени пред два проблема. Първият е оправдаването, вторият е съдебното преследване на действителния убиец. Първото е належащо, второто може и никога да не се случи. Да, Фицнър е в затвора, но ми се струва слабо вероятно да го свържем със самото убийство. Съгласен ли си, Поуст?
— Да, и в момента този проблем не ме занимава. Той ни направи подарък и е затворен за дълго. Искам Куинси Милър да излезе от затвора колкото се може по-скоро и се нуждая от помощта ви. Вече съм изминавал този път и знам, че става много по-бързо, ако прокурорът съдейства.
— Хайде, Патрик — подканя го Глен. — Нещата са от ясни по-ясни. Момчето е било прецакано от щата преди двайсет и три години. Време е всичко да се оправи.
Шериф Касъл се усмихва и казва:
— Чувам ви. Ще възобновим разследването веднага щом получим резултатите от анализа.
Иде ми да се метна през масата и да го прегърна.
— Уговорихме се — обажда се и Маккъчън. — Настоявам само всичко да се фотографира и заснеме на видео, както и да се съхранява добре. Може да ми потрябва за нов процес някой ден.
— Разбира се — уверявам го.
— А сега към другите два кашона — напомня Касъл.
Глен забива бастуна си в пода, скача на крака и казва:
— Да надникнем. Може да има някаква мръсотия за мен.
Засмиваме се нервно и се изправяме. Франки се прокашля и се обажда:
— Шефе, да не забравиш за дрешника.
Вече бях забравил. Поглеждам шерифа.
— Съжалявам, че положението се усложнява, шерифе, но се натъкнахме на още нещо в дрешник на горния етаж в къщата на Тъфт. Не съм сигурен дали се нарича труп, защото всъщност е само скелет. Само кости. Сигурно е там поне от десет години.
Касъл се смръщва и казва:
— Страхотно. Точно това ми трябваше.
— Не сме го докосвали, но не забелязахме никакви дупки от куршуми в черепа. Може би е просто поредното самоубийство.
— Харесва ми как разсъждаваш, Поуст.
— И нямаше никакви дрехи. Не сме съобщили на семейство Тафт, така че е само ваш.
— Не знам дали да благодаря.
44
Глен кани двама ни с Франки на ново угощение с китайска храна на верандата, но ние отказваме. Тръгвам от Сийбрук късно следобед, следван от Франки, уж да ми помага да пазя ценния товар. Той се намира върху седалката до мен, където мога да го държа под око. Малката кутия с фенерчето, което предстои да бъде докоснато за пръв път от десетилетия, и един найлонов плик с окървавената риза. Караме три часа, без да спираме, и се прибираме в Савана вече по здрач. Заключвам уликите в апартамента си за през нощта — ще спя до тях. Вики пече пиле, а ние с Франки умираме от глад.