На вечеря обсъждаме дали да пътуваме със самолет или с кола до Ричмънд. Не искам да летим, защото не ми харесва уликите ни да минават през летищната охрана. Току-виж, някой отегчен служител решил да се позабавлява с нашата окървавена риза. И направо се ужасявам при мисълта фенерчето да изчезне отново.
Потегляме в пет сутринта с широкия и много по-надежден пикап на Франки. Той шофира, а аз се опитвам да дремна през първата част на пътя. На него му се приспива малко след като влизаме в Южна Каролина, така че поемам волана. След Флорънс хващаме станция с ритъм енд блус и припяваме на Марвин Гей. Без да слизаме от колата, си купуваме банички и кафе от крайпътно заведение и се храним пътьом.
Няма как да не се посмеем, като си припомняме къде сме били двайсет и четири часа по-рано — на тавана, ужасени и очакващи да ни нападнат зли духове. Франки си спомня как съм си изповръщал червата, когато скелетът едва не падна от дрешника, и се кикоти толкова силно, че не може да се храни. Напомням му, че самият той едва не е припаднал. Признава, че е приклекнал и е посегнал към пистолета си.
Почти четири следобед е, когато пристигаме в центъра на Ричмънд. Кайл Бендершмит е разчистил графика си и екипът му ни очаква. Отвежда ни в голяма стая до лабораториите. Представя ни на двама свои колеги и на двама лаборанти, после петимата си слагат хирургически ръкавици. Пускат две видеокамери, една от които виси точно над масата, а другата е в единия край. С Франки се отдръпваме, но не пропускаме нищо, защото камерата излъчва на голям екран с висока резолюция на стената отпред.
Кайл се обръща към камерата в единия край на масата и съобщава имената на всички в стаята, както и датата, мястото и целта на анализа. Спокойно разказва какво прави, докато изважда кутията от найлоновия плик, отваря я бавно и измъква отвътре по-малкото пликче с фенерчето. Отваря и него и поставя трофея върху бяла керамична поставка. Измерва дължината с линийка — фенерчето е дълго двайсет и осем сантиметра. Обяснява на публиката си, че черният външен кожух е някакъв лек метал, най-вероятно алуминий, и има грапава повърхност, не гладка. Допуска, че ще е трудно да намерят отпечатъци. За миг влиза в своето амплоа на преподавател и ни осведомява, че ако останат непокътнати, латентните отпечатъци може да се съхранят върху гладка повърхност с десетилетия. Или пък да изчезват много бързо, ако повърхността е изложена на действието на средата. Започва да развърта капачката, за да извади батериите, и от нарезите се посипва ръжда. Разклаща леко фенерчето и отвътре неохотно излизат две големи батерии. Не ги докосва, само отбелязва, че по батериите нерядко има отпечатъци. Дребните крадци и други престъпници почти винаги изтриват фенерчетата си, но често забравят батериите.
Никога не ми е хрумвало. С Франки се споглеждаме. И за двама ни това е новина.
Кайл ни представя колегата си Макс, който бил по-добър специалист от него по пръстови отпечатъци. Макс поема разказа нататък, когато се навежда над двете батерии и обяснява, че тъй като са почти изцяло черни, ще използва фин бял прах, подобен на талк. Сръчно нанася с четчица прашеца върху батериите и обяснява, че той ще полепне по телесните мазнини, останали от кожата, ако има такива. Отначало не виждаме нищо. Той внимателно търкулва батериите и слага още прашец.
— Бинго! — възкликва. — Прилича ми на отпечатък от палец.
Коленете ми омекват, трябва да седна. Не мога да го направя обаче, защото всички ме поглеждат.
— Какво има, господин адвокат? — пита Бендершмит. — Може би не е добра идея да продължим с отпечатъка, нали?
Опитвам се да си събера мислите. Преди месец убеждавах сам себе си, че никога няма да намерим убиеца. Обаче… нима не открихме току-що негов отпечатък?
— Да, нека да спрем с отпечатъка. Вероятно ще трябва да отиде в съдебна зала и би било по-добре криминалистичната лаборатория на Флорида да го снеме първа.
— Съгласен — казва Кайл.
Макс също кимва. Твърде добри професионалисти са, за да компрометират улики. Хрумва ми нещо.
— Може ли да го снимаме и да им го изпратим още сега?
— Разбира се — отговаря Кайл, свива рамене и кимва на лаборанта. Поглежда ме и казва: — Явно нямате търпение да идентифицирате някого, нали?
— Точно така. Ако е възможно.
Лаборантът вкарва в стаята някакъв уред, който ни описват като фотоапарат с висока резолюция и невъзможно за произнасяне име, и през следващите трийсет минути снима отпечатъка от палец в близък план. Обаждам се на Уинк Касъл в Сийбрук и той ми дава връзка с криминалистичната лаборатория на щата. Пита дали сме напреднали и аз отговарям, че още не сме.