— Нарекох те нищожество, защото беше готов да допуснеш друг човек да умре заради твоето престъпление. И ти обещах да се видим в съда.
— Кой си ти? — изръмжава той.
Приставът приближава към нас и аз се отдръпвам.
На кратко тържество в офиса окачваме голяма цветна снимка на Дюк Ръсел на стената до другите осем оправдани. Красив портрет, за който сме платили. Клиентът ни позира на открито пред дома на майка си, облегнат на бяла дъсчена ограда, с въдица от едната си страна. Доволно лице на мъж, щастлив, че е на свобода, и достатъчно млад да се наслади на различен живот. Живот, който ние сме му дали.
Потупваме се по гърба и отново се залавяме за работа.
30
Куинси мисли, че съм тук като негов адвокат, чиято работа е да се среща с клиентите си при всяка възможност. Това е четвъртото ми посещение, осведомявам го как се развиват нещата. Разбира се, нямаме новини от съдия Планк и той не разбира защо не можем да подадем оплакване и да принудим прастарата вкаменелост да се размърда. Описвам му изпълнението на Зийк Хъфи в съда и предавам извинението му, задето е съдействал за доживотната му присъда. Куинси не се трогва. Убиваме два часа, преповтаряйки същото.
Излизам от затвора и потеглям на юг по провинциален път, който скоро се разширява до четири, а после и до шест платна, когато в далечината се появява Орландо. Станало ми е омразен навик да поглеждам в огледалото, но не мога да престана. Хем знам, че не ме следят. Ако ме подслушат и наблюдават, няма да го правят по толкова старомоден начин. Сигурно са проникнали в телефоните и компютрите ни, и още един бог знае къде, но едва ли ще си губят времето да карат след стария ми джип форд. Бързо излизам на оживена главна улица, после отново бърз завой и се шмугвам в огромния паркинг на един мол в предградията. Паркирам между две коли, влизам вътре като обикновен клиент и извървявам поне осемстотин метра до магазина на „Найки“, където точно в два и петнайсет намирам стойката, на която са закачени мъжките якета за бягане. Тайлър Таунзенд ме чака от другата страна на стойката. Носи шапка с козирка от кънтри клуб и фалшиви очила с рогови рамки. Озърта се и казва тихо:
— Дано да е важно.
Отговарям, докато разглеждам една спортна блуза:
— Видяхме врага. И според мен трябва да знаеш.
— Добре — казва той, без да ме поглежда.
Разказвам му за изслушването пред съдия Планк, за появата на Наш Кули и Мики Меркадо и за неумелия им опит никой да не разбере, че са заедно. И двете имена са му непознати.
Широко усмихнат младеж се приближава и пита дали се нуждаем от съдействие. Любезно го отпращам.
Разказвам на Тайлър какво сме изровили за Меркадо и за Кули. Обобщавам и казаното от Лен Дакуърт за АБН и за картела.
— Ти си подозирал, че Русо е информатор, нали? — питам.
— Е, не са го убили случайно. Или съпругата му е поръчала да го гръмнат заради застраховката „Живот“, в което никой всъщност не вярва, или той е подходил твърде прибързано с някой от съмнителните си клиенти. Винаги съм смятал, че убийството му е дело на наркобанда. Така се разправят с информаторите, както с онези момчета, за които ти разказах в Белиз или където там сме били. Помниш ли снимката, Поуст? Аз на въжето.
— Непрекъснато ми е в главата.
— И на мен. Виж, ако те държат под око, познанството ни е дотук. Не искам да те виждам повече. — Отдръпва се и ме измерва с гневен поглед. — Никакъв контакт, Поуст, ясно?
Кимвам и отговарям:
— Ясно.
На вратата той се оглежда, все едно очаква да види двама бандити с големи пистолети, после се отдалечава уж нехайно. Ускорява крачка и скоро го изгубвам от поглед, давайки си сметка колко дълбок е ужасът му от миналото. Въпросът е трябва ли да изпитва ужас и от настоящето? Отговорът става ясен след броени часове.
Подбираме случаите си много внимателно и щом се ангажираме, проучваме и добросъвестно започваме съдебните процедури. Целта ни е да открием истината и да оправдаем клиентите си, и сме успявали девет пъти през последните дванайсет години. Никога не ми е хрумвало обаче, че усилията ни да спасим клиент може да предизвикат неговото убийство.
Било е сбиване между затворници с всички признаци на засада и затова трудно ще се доберем до фактите. Свидетелите са ненадеждни, ако изобщо се съгласят да говорят. Надзирателите често не виждат нищо. Администрацията има всички основания да прикрие случилото се и да представи версия, която да не злепостави затвора.