Онази сутрин, малко след като съм се разделил с Куинси, го нападнали двама мъже на пътеката между някаква работилница и спортната зала. Пронизали го със самоделен нож и му нанесли жесток побой с тъпи предмети, после го зарязали полумъртъв. По някое време минал надзирател, който го видял проснат в локва кръв и извикал помощ. Качили го на линейка и го откарали в болница в Орландо. Изследванията установили спукан череп, мозъчен оток, счупена челюст, раздробено рамо и ключица, избити зъби и тъй нататък, а също три прободни рани. Прелели му литър и половина кръв и го поставили на животоподдържаща система. Когато от затвора най-сетне се обадили в офиса ни в Савана, казали на Вики, че състоянието му е „критично“ и не се очаква да оцелее.
Намирах се на околовръстното на Джаксънвил, когато тя се обади да ми съобщи новината. Забравих за цялата друга бъркотия в мозъка си и обърнах колата. Куинси нямаше близки. В момента се нуждаеше от адвоката си.
Прекарал съм половината си кариера по затворите и познавам насилието там, но не преставам да се изненадвам, защото хората зад решетките постоянно изнамират нови начини да се нараняват взаимно.
Никога не съм си помислял, че нашите усилия да спасим невинен човек ще бъдат осуетени от убийството му. Блестящ ход!
Ако Куинси умре, ще приключим делото и ще продължим нататък. Това не ни е утвърдена стратегия, защото никога не сме имали подобен случай, но поради непрекъснатия приток на дела не е оправдано да хабим време, като реабилитираме някого посмъртно. Сигурен съм, че онези го знаят. Които и да са те. За целите на личния ми продължителен монолог зад волана вероятно бих могъл да ги нарека бандата „Салтийо“ или нещо подобно. „Онези“ обаче върши по-добра работа.
И така, те следят какви документи подаваме в съда. Може би понякога проникват в компютрите ни и ни подслушват. Със сигурност знаят за нас и за скорошната ни победа в Алабама. Знаят, че имаме своите постижения, че умеем да водим съдебни дела и сме упорити. Знаят също, че Куинси не е убил Кийт Русо, и не искат да открием истината. Не желаят открито да се конфронтират с нас, нито да ни заплашват или да ни карат да се боим, поне засега, защото това ще потвърди съществуването им и вероятно ще ги принуди да извършат още едно престъпление. А те искат да го избегнат. Пожар, бомба или куршум ще предизвикат бъркотия и ще оставят следи.
Най-лесният начин да осуетят разследването ни е просто да премахнат Куинси. Да поръчат удар вътре, в затвора, където вече имат приятели или пък познават здравеняци, склонни да го направят евтино срещу услуги или пари. Убийствата там и бездруго са често явление.
Рядко отделям време да преглеждам затворническите досиета на клиентите си. Тъй като са невинни, те обикновено имат примерно поведение, стоят настрана от бандите и наркотиците, възползват се от всички налични възможности да се образоват, работят, четат и помагат на другите затворници. Куинси е завършил гимназия в Сийбрук през 1978 г., но не можел да си позволи да учи в колеж. В затвора е натрупал над сто часа академични кредити. Няма сериозни нарушения на дисциплината. Помагал е на младите затворници да странят от бандите. Трудно ми е да си представя, че е имал врагове. Вдигаше тежести, тренираше карате и беше способен да се защитава. Един-единствен як мъж не би могъл да повали Куинси и се обзалагам, че той сериозно е наранил нападателите си, преди да рухне.
Докато съм заседнал в задръстването по улиците на Орландо, за четвърти път се обаждам в затвора и настоявам да говоря с директора. Той няма да приеме обаждането ми, но искам да знае, че много скоро ще бъда там. Провеждам поне десет телефонни разговора. Вики тормози болницата за сведения и ми предава всичко, макар да не научава много. Обаждам се на Франки и му поръчвам да тръгва на юг. Най-сетне се свързвам с брата на Куинси, Марвис, който работи на строеж в Маями и не може да дойде. Той е единственият роднина, който проявява някаква загриженост за Куинси и го е посещавал редовно през изминалите двайсет и три години. Сломен е от новината и ме пита кой може да е причинил това на брат му. Не знам отговора.
Свещеническата якичка обикновено ми върши работа в болниците, затова я слагам на паркинга. Интензивното е на втория етаж и успявам да заблудя заета медицинска сестра и да вляза. Двама едри млади мъже — единият бял, другият чернокож — седят на високи столчета в стая със стъклени стени. Надзиратели, облечени с грозни черно-кафяви униформи, които съм виждал в затвора „Гарвин“. Отегчени са и изглеждат страшно неуместно тук. Решавам да подходя любезно и се представям като адвоката на Куинси.