Изобщо не се учудвам, че двамата не знаят почти нищо. Не са били на мястото на побоя, за пръв път са видели жертвата в линейката и им е било заповядано просто да я следват и да се погрижат за сигурността на затворника.
Куинси Милър несъмнено е подсигурен. Завързан е за леглото, повдигнато на платформа в средата на помещението, заобиколен от маркучета, монитори, системи и машини. Апарат за командно дишане му вкарва кислород през тръба в трахеята и го поддържа жив. Лицето му е покрито с плътна марля, от която стърчат тръбички.
Белият надзирател ми казва, че през последните два часа мониторът на Куинси три пъти е показвал права линия и отвсякъде дотърчавали лекари. Чернокожият потвърждава думите на колегата си и добавя, че затворникът няма да издържи дълго, поне според него.
Разговорът ни бързо се изчерпва. Момчетата не знаят дали от тях се очаква да спят на етажа, да си намерят стая в мотел, или да се върнат в затвора. Администрацията е затворена и не могат да открият шефа си. Споделям проницателното си наблюдение, че затворникът никъде не може да отиде.
Един от лекарите минава край нас и забелязва якичката ми. Отделяме се да поговорим спокойно. Бързо му обяснявам, че пациентът няма близки, че е бил в затвора почти двайсет и три години за чуждо престъпление и че като негов адвокат в известен смисъл аз съм отговорното лице. Лекарят бърза и няма нужда от всичките ми обяснения. Казва, че пациентът е получил множество наранявания, най-тежкото от които е мозъчната травма. С помощта на пентобарбитал са го поставили в медикаментозна кома, за да снижат вътречерепното налягане. Ако оцелее, го очакват многобройни операции. Горната му челюст отляво, ключиците и лявото рамо ще бъдат възстановени. Вероятно и носът.
Единият удар с нож е пронизал белия му дроб. Дясното му око вероятно ще се окаже сериозно увредено. На този ранен етап няма как да се предвиди степента на трайното мозъчно увреждане, макар че най-вероятно ще бъде „значително, ако човекът изобщо оживее“.
Оставам с непрофесионалното впечатление, че лекарят просто преглежда наум някакъв списък с нараняванията на Куинси и тъй като той така или иначе ще умре, защо да ги изрежда всичките?
Питам какви са шансовете му да прескочи трапа, а лекарят свива рамене и казва:
— Едно на сто.
Като комарджия във Вегас.
Когато се стъмва, на двамата надзиратели им идва до гуша. Омръзнало им е да бездействат и да се пречкат, до гуша им е дошло от начумерените гримаси на медицинските сестри и от факта, че охраняват затворник, който изобщо не е в състояние да избяга. Освен това са гладни, а ако съдя по шкембетата им, явно се отнасят сериозно към храненето. Казвам им, че възнамерявам да прекарам нощта във фоайето и че ако нещо се случи с Куинси, ще им се обадя. Дават ми номер на мобилен телефон и се сбогуваме с уверението, че затворникът им е на сигурно място през нощта.
В интензивното отделение няма столове до леглата. Посетителите не са добре дошли. Позволено е да се отбиеш да видиш твоя близък или да размениш няколко думи с него, ако е в състояние да говори, но медицинските сестри доста агресивно настояват мястото да бъде колкото се може по-тъмно и тихо.
Настанявам се във фоайето и се опитвам да чета. Вечерям с храна от автомата, която дълго е била пренебрегвана. Дремвам, преглеждам огромен брой имейли, чета още малко. В полунощ отивам на пръсти до стаята на Куинси. ЕГК-то му буди тревога и край леглото му се е събрал екип.
Възможно ли е това да е краят? В известен смисъл се надявам. Не искам Куинси да умре, но и не искам да вегетира така. Прогонвам тези мисли и отправям молитва за него и за медицинския му екип. Оттеглям се в единия ъгъл и наблюдавам през стъклената стена как героичните лекари и сестри неистово се опитват да спасят живота на този човек, когото щатът Флорида се е опитал да убие.
Боря се с чувствата си, докато се питам дали аз и колегите ми не сме виновни за това. Щеше ли Куинси да бъде тук, ако бяхме отказали да поемем случая му? Не, нямаше. Неговата мечта за свобода и нашето желание да му помогнем го бяха превърнали в мишена.
Заравям лице в дланите си и заплаквам.
31
Във фоайето на интензивното отделение има две канапета, но и двете не са предназначени за спане. Едното използва майка, чийто син тийнейджър е тежкоранен в катастрофа с мотор. Вече два пъти съм се молил с нея. На другото канапе съм полегнал аз — боря се с една твърда възглавница и спя на пресекулки докъм три сутринта, когато ми хрумва нещо, което отдавна би трябвало да съм осъзнал. Надигам се в полумрака и си казвам: Страхотно, глупак такъв. Защо се сещаш чак сега?