Ако нападението над Куинси е поръчано отвън, то тук го застрашава по-голяма опасност, отколкото в затвора. Всеки може да влезе в болницата, да се качи с асансьора на втория етаж, да мине покрай медицинските сестри на рецепцията, като им пробута достоверна история, и незабавно да получи достъп до стаята на Куинси.
Успокоявам се, като си казвам, че съм параноичен. Никакви убийци не са тръгнали насам, защото които и да са „онези“, те мислят, че са се погрижили Куинси да умре. И с основание.
Не мога да спя. Към пет и половина влизат лекар и медицинска сестра и сядат при майката. Синът й е починал преди двайсет минути. И понеже съм единственият свещеник подръка, се оказвам въвлечен в драмата. Оставят ме да утешавам жената и да се обадя на роднините.
Куинси се държи. Сутрешната визитация започва рано и аз се срещам с друг лекар. Няма промяна, няма и почти никаква надежда. Споделям опасенията си, че клиентът ми вероятно е в опасност, защото е нападнат от хора, които очевидно желаят смъртта му, не е било обикновено сбиване и болницата трябва да го знае. Моля го да уведоми персонала и охраната. Той като че ли разбира, но не обещава нищо.
В седем сутринта се обаждам на Сюзан Ашли от проект „Невинност“ в Централна Флорида и й съобщавам за Куинси. Блъскаме си главите около половин час и стигаме до извода, че трябва да съобщим на ФБР. Тя знае на кого да се обади. Обсъждаме и стратегия за съдебно дело във федералния съд срещу Флорида и Службата за управление на затворите. Ще поискаме незабавно съдебно разпореждане, което да задължи директора на затвора „Гарвин“ да разследва нападението. Обаждам се на Мейзи и двамата водим подобен разговор. Както обикновено, тя е предпазлива, но винаги готова да заведе дело във федералния съд. Час по-късно Мейзи, Сюзан Ашли и аз провеждаме конферентен разговор и решаваме да не предприемаме нищо в следващите няколко часа. Стратегията ще се промени, ако Куинси умре.
Намирам се в коридора и говоря по телефона, когато един от лекарите ме вижда и се приближава. Приключвам разговора и питам какво става.
Той отговаря мрачно:
— Енцефалограмата показва постоянен спад на мозъчната активност. Пулсът му е отслабнал до двайсет удара в минута. Краят наближава и трябва да поговорим с някого.
— Дали да дръпнете шалтера ли?
— Не е медицинският термин, но върши работа. Казахте, че той няма близки.
— Има брат, който се опитва да дойде тук. Допускам, че той трябва да вземе решението.
— Господин Милър е под опеката на щата, нали?
— Лежи в щатски затвор над двайсет години. Моля ви, не ми казвайте, че директорът на затвора трябва да вземе решението.
— Да, ако няма член на семейството.
— Мамка му! Щом затворът има това право, нито един затворник няма да е в безопасност. Да почакаме брат му, става ли? Надявам се да пристигне до обед.
— Добре. Може би трябва да помислите за последно причастие.
— Аз съм епископален свещеник, не католически. При нас няма последно причастие.
— Тогава направете каквото правите вие преди смъртта.
— Благодаря.
Докато лекарят се отдалечава, виждам как същите двама надзиратели излизат от асансьора и аз ги поздравявам като стари приятели. Очаква ги още един ден, който ще прекарат в седене. Вчера ги мислех за напълно безполезни, но сега се радвам, че ги виждам. Трябват ни още униформени.
Предлагам да ги почерпя със закуска в барчето — подозирам, че никога не отказват храна. Докато хапват гофрети и наденички, успяват да реагират със смях на проблемите си. Директорът им се е обадил сутринта да ги скастри. Бил бесен, че са зарязали затворника на своя глава. В момента са в трийсетдневен изпитателен срок и имат писмено порицание.
Не са чували за нападението — докато бездействат в болницата, няма да чуят нищо. Мястото на нападението над Куинси обаче е известно като едно от малкото без охранителни камери. И други нападения са ставали там. Чернокожият надзирател Мосби казва, че познава Куинси от много години, когато работел в друг сектор на затвора. Белият надзирател, Крабтрий, никога не е чувал за него, но в „Гарвин“ има почти две хиляди затворници.
Знаят съвсем малко, но им е приятно да бъдат важни персони, свързани с толкова значимо събитие. Доверявам им подозренията си, че нападението е наредено отвън и че в момента Куинси е още по-лесна мишена, затова трябва да бъде пазен.
Когато се връщаме в интензивното, заварваме двама униформени служители на болничната охрана, които обикалят и гледат намръщено всички, като че ли вътре лежи президентът. Вече има четирима въоръжени млади мъже на пост и макар че едва ли някой от тях е във форма да пробяга сто метра, без да припадне, присъствието им е утешително. Пак говоря с лекаря, който съобщава, че нищо не се е променило, и излизам от болницата, преди някой да ме попита дали могат да изключат апаратите на Куинси.