— Може би — отговарям. — Трябва да стане бързо.
— Какво ще правиш с имената? — пита той и лапа последния огромен залък от пая.
— Какво ти пука? Сигурно са най-обикновени крадци, чиито присъди ще бъдат удължени.
— Може би — съгласява се той с пълна уста.
— Е, уговорихме ли се? Ти започни да ровиш, а аз ще намеря парите.
— Дадено.
— И не говори много, Мосби. Не искам Крабтрий да си вре носа. Пък и той сигурно ще поиска дял, нали?
— Хубаво. Не съм сигурен, че може да му се има доверие.
— И аз не съм.
Връщаме се в интензивното и даваме сандвича на Крабтрий. Той е заедно с полицай от Орландо, бъбривец, който ни осведомява, че му е наредено да се позадържи тук няколко дни. Пълно е с униформени служители и аз се поуспокоявам за безопасността на Куинси.
32
От побоя са минали двайсет и осем часа и след като на мониторите пет-шест пъти се появяваше права линия, състоянието на Куинси най-сетне започва да се стабилизира. Той не го съзнава, но мозъчната му дейност слабо се активизира, а сърцето му е леко укрепнало. И въпреки това лекарите не са оптимистично настроени.
До гуша ми е дошло от болницата и имам нужда да избягам, но не мога да се отдалеча много от пациента. Прекарвам часове на канапето, на телефона или онлайн, за да убия време. С Мейзи решаваме да изчакаме още един ден, преди да се обадим във ФБР. Делото пред федералния съд също може да почака, макар че започваме да се разколебаваме за него. Все още няма вест от директора, няма връзка и със затвора.
Мосби и Крабтрий получават заповед да си тръгнат в пет следобед. На тяхно място застъпва прошарен ветеран на име Холоуей, който не е особено дружелюбен. Смутен е от задачата да виси в някакъв коридор и не говори много. Няма значение. Поне има още един въоръжен охранител. И бездруго ми е омръзнало да говоря с хора.
Марвис Милър пристига привечер и аз го водя до стаята на брат му. Той се разчувства на мига. Застава в долния край на леглото, страх го е да докосне каквото и да било и само се взира в хълмчето от марля върху лицето на Куинси.
Влиза медицинска сестра, а аз се връщам във фоайето да убия още време.
Вечерям с Марвис — днес това е третото ми хранене в барчето на болницата. Той е с шест години по-млад от Куинси и открай време боготвори по-големия си брат. Имат и две сестри, но не си говорят с тях. Семейството се разцепило след присъдата на Куинси — сестрите решили, че той е виновен, след като съдебните заседатели са преценили така, и прекъснали всички връзки с него. Постъпката им разстроила Марвис, който от самото начало вярва, че брат му е натопен и че сега повече от всякога се нуждае от подкрепата на семейството си.
С мъка преглъщаме храната и после решаваме да останем да пием кафе, вместо да се върнем в мъчителната меланхолия на салона за посетители. Обяснявам му страховете си за сигурността на Куинси. Излагам доста спекулативната си теория, че нападението е поръчано от човек, свързан с осъждането му, от човек, който се страхува от нашето разследване. Поднасям му нескопосаното си извинение за случилото се, но той не иска и да чуе. Признателен е за усилията ни и не спира да го повтаря. Отдавна мечтае как големият му брат ще излезе победоносно от затвора, напълно оневинен. Марвис много прилича на Куинси — непринуден, симпатичен, почтен човек, който се опитва да се справя с трудния си живот. От време на време проличава огорчението му от системата, която го е лишила от брат, но той изразява надежда, че тази тежка неправда един ден ще бъде поправена.
Накрая се замъкваме горе и аз му предоставям канапето си. Отивам в мотела, вземам душ и заспивам.
Срещата на Мосби с Франки Тейтъм се състои в четвъртък. Избрали сме кънтри бар в покрайнините на Делтона, далече от света на Мосби. Той казва, че веднъж е ходил там като млад, но сега със сигурност няма кой да го познае.
Както винаги, Франки оглежда мястото малко по-рано. Наближава полунощ и заведението е празно и тихо. Изпиват по две бири, преди да се почувстват непринудено в компанията си.
Достатъчно е Франки да изпие две бири със свой събрат в приятна обстановка, за да спечели напълно доверието му.
— Трябват ми шест хиляди в брой — казва Мосби.
Седят в дъното на заведението, близо до празна маса за билярд. Двамата мъже на бара не могат да чуят нито дума от разговора им.
— Може да се уреди — отговаря Франки. — Какво ще получим срещу парите?
— Имам листче с три имена. Първите две са на убийци, които излежават тежки присъди, а предсрочното им освобождаване е много далече, ако изобщо стане. Те са погодили номера на Куинси. Третото име е на надзирателя, който бил наблизо, но не видял нищо. Сигурно е пазел да не мине някой. Няма видеозапис. Избрали са място, което не се улавя от камерите. Повечето затворници знаят това и не припарват там. Преди два месеца на същото това място изнасилиха един. Може би Куинси се е мислел за достатъчно корав, та никой да не посмее да му посегне, затова е проявил непредпазливост. Трябва да го попиташ какво е правил там, ако се отвори възможност.