— Какво знаеш за двамата бандити?
— И двамата са бели, жестоки типове от жестока банда — „Арийските дякони“. Първото име е на човек, когото виждах всеки ден, когато работех в неговия сектор. От окръг Дейд е, голям разбойник. Второто име не ми е познато. В „Гарвин“ има две хиляди затворници и за щастие, не ги познавам всичките.
— Има ли вероятност да е разпра между банди?
— Едва ли. Бандите воюват непрекъснато, но Куинси странеше от тях, доколкото знам.
Франки отпива от бутилката и изважда бял плик от джоба на якето си. Оставя го върху масата и казва:
— Тук са пет хиляди.
— Казах шест — настоява Мосби, без да посяга към парите.
От друг джоб Франки измъква навити на руло банкноти, но ги държи под масата. Бързо отброява десет стотачки и казва:
— Ето, шест са.
Мосби му подава листчето с едната си ръка, а с другата поема плика и банкнотите. Франки разгръща листа и поглежда трите имена.
— Има още нещо — добавя Мосби. — Куинси не се е дал без бой. Стоварил няколко здрави удара, докато все още бил в състояние. Счупил носа на първия тип в списъка. Лекували го в лечебницата същия следобед, където обяснил, че е участвал в сбиване. Това се случва постоянно, така че не го разпитвали много. Лицето му ще е отекло още няколко дни, та на ваше място бих действал бързо. Дребно потвърждение.
— Благодаря. Нещо друго?
— Да, няма да се връщам повече в болницата. Ще редуват надзирателите, пък и бездруго не ни достигат хора. Предайте на господин Поуст, че съм признателен.
— Ще предам. И ние благодарим.
Давам на Мейзи първото име, на Вики второто, а аз се заемам с третото. Петнайсет минути след като Франки се сбогува с Мосби, компютрите ни бясно претърсват интернет.
Робърт Ърл Лейн е осъден за предумишлено убийство на приятелката си седемнайсет години по-рано в окръг Дейд. Преди това лежал три години за нападение над полицай. Джон Драмик убил баба си за шейсет долара. Трябвали му да си купи крек. Признал се за виновен в Сарасота през деветдесет и осма и избегнал процеса, който можел да му докара смъртна присъда. И двамата са в „Гарвин“ от около десет години и тъй като затворническите им досиета са поверителни, не откриваме много. Мейзи обикновено успява да проникне навсякъде, но решаваме да избегнем нарушаването на закона. За затворническите банди като „Арийските дякони“ също не се намират много данни, затова няма начин да проверим кои са членовете им.
Надзирателят е Адам Стоун, бял, на трийсет и четири години, живее в затънтено градче на един час път от затвора. В два и петнайсет през нощта Франки открива дома на Стоун и се обажда да ни съобщи регистрационните номера на пикапа и на колата му. В три часа екипът на „Пазителите“ провежда конферентен разговор и си обменяме цялата информация. Начертаваме план да се разтърсим по-надълбоко около Лейн и Драмик и да научим повече за бандата „Арийските дякони“ във Флорида.
Теорията ни е, че нападението над Куинси е поръчано и платено от външен човек. Лейн и Драмик нямат нищо общо с убийството на Русо. Те са само двама неудачници, които вършат черната работа за няколко долара. Фактът, че жертвата им е чернокож, е направил побоя още по-приятен за тях.
В пет сутринта се връщам в болницата и заварвам фоайето празно. На регистратурата ме спира медицинска сестра — поне някой е буден. Питам за Марвис Милър, тя кимва и ми посочва стаята на Куинси. Марвис спял на походно легло и пазел брат си. Няма нито надзиратели, нито полиция.
Сестрата обяснява, че към полунощ Марвис се разстроил от липсата на охрана и настоял да му дадат походно легло. Началникът й се съгласил и внесли легло в стаята на Куинси. Благодаря й и питам:
— Как е пациентът?
— Държи се — отговаря тя и свива рамене.
Един час по-късно Марвис излиза, клатушкайки се, и трие очи. Радва се на появата ми. Наливаме си някакво старо кафе, седнали на сгъваеми столове в коридора, и наблюдаваме шествието от сестри и лекари на сутрешна визитация. Една от групите ни дава знак да отидем при тях на вратата на Куинси. Осведомяват ни, че жизнените му показатели продължават да показват леко подобрение. Планират да го държат в кома още няколко дни.