Марвис се тревожи, че може да си изгуби работата, затова трябва да си замине. Прегръщаме се на асансьора и аз обещавам да му звънна, ако настъпи промяна. Той пък обещава да се върне при първа възможност, но е на почти пет часа път.
Появяват се двама солидно въоръжени полицаи от Орландо и аз се заговарям с тях. Смятат да поостанат около час, докато дойде надзирател.
В седем и половина получавам имейл от затвора. Директорът се е видял с няколко свободни минути и великодушно ще ме приеме.
Пристигам в „Гарвин“ четиресет и пет минути преди срещата си в десет часа. Опитвам се да обясня на служителите на портала, че имам уговорка с директора, но те се държат с мен като с всеки друг адвокат, дошъл при клиента си. В затвора нищо не е лесно. Правилата са строги или се допълват в крачка, само и само да се губи повече време. Накрая един надзирател идва да ме вземе с количка за голф и двамата се понасяме към административната сграда.
Директорът е едър чернокож мъж, адски наперен. Преди двайсет години играел футбол в Университета на Флорида и влязъл в отбор от Националната футболна лига, в който изиграл десет мача, преди да му строшат коляното.
Кабинетът му е украсен с негови цветни снимки в различни униформи, с футболни топки с автографи и с настолни лампи от футболни каски. Явно е играл за „Пакърс“. Седи на масивно бюро, отрупано с папки и документи, както се полага на важна личност. От лявата му страна стои прав адвокатът на затвора — блед бюрократ, който държи бележник и се вторачва в мен, все едно ще ме замъкне в съда по някаква причина или дори без причина.
— Имам петнайсет минути — любезно заявява директорът.
Казва се Одел Хърман. На стените му висят поне три спортни фланелки с различни цветове и името „Хърман“ на гърба. Все едно си в някоя зала на славата.
— Благодаря, че ми отделяте време — отговарям предразполагащо. — Бих искал да знам какво се е случило с клиента ми Куинси Милър.
— Разследваме и още не мога да говоря. Нали така, господин Бърч?
Господин Бърч кимва по адвокатски за потвърждение.
— Знаете ли кой го е нападнал? — питам.
— Имаме заподозрени, но повтарям, че не мога да говоря в момента.
— Добре, ще се съглася. Но без да разкривате имена, знаете ли кои са извършителите?
Хърман поглежда към Бърч, който клати глава.
— Не, господине, все още нямаме тази информация.
В този момент срещата приключва. Те прикриват случилото се и няма да ми дадат нищо.
— Добре. Знаете ли дали в нападението е замесен надзирател?
— Разбира се, че не — отговаря раздразнено Хърман. — Що за възмутителен намек?
— Значи днес, три дни след нападението, вие не знаете кой го е направил и твърдите, че не е замесен служител от затвора. Правилно ли разбрах?
— Това казах.
Рязко се изправям и тръгвам към вратата.
— Двама негодници са нападнали клиента ми. Единият е Робърт Ърл Лейн. Проверете го. В момента очите му са почти затворени от отоците, защото Куинси му е счупил носа. Лейн е лекуван във вашата лечебница няколко часа след нападението. Ще изискаме данните по съдебен ред, за да не се изгубят.
Хърман зяпва, но не отронва нито дума. Адвокат Бърч се смръщва и добива съвсем объркан вид.
Аз отварям вратата, поспирам и завършвам с думите:
— Това не е цялата история, но всичко ще се разчуе, когато ви скъсам задника пред федералния съд.
И затръшвам вратата зад гърба си.
33
Офисът на ФБР в Орландо се намира в модерна четириетажна постройка в предградието Мейтланд. Със Сюзан Ашли пристигаме рано за срещата си в три часа. Тя цели два дни се е свързвала с разни хора и е жонглирала, за да уреди срещата. Освен това е изпратила обширно резюме на нашето досие за Куинси Милър. Нямаме представа с кой специален агент ще се срещнем, но сме оптимисти, че ще намерим някой, склонен да ни изслуша.
Жената се казва Агнес Нолтън, на четиресет и няколко е и, изглежда, има важен пост, защото кабинетът й е хубав. Пътьом минаваме покрай десетки агенти, натъпкани в тесни кабинки, така че агент Нолтън явно е някакъв шеф. Към нас се присъединява специален агент Луевски, който изглежда като колежанин. След като ни поднасят кафе и приключваме с размяната на любезности, ме канят да взема думата.
Бързо обобщавам работата на „Пазителите“ по случая с Куинси Милър и изказвам мнение, че е натопен от наркобанда със съществена помощ от страна на бившия шериф на окръг Руис. Сега, докато действаме за преразглеждане на делото поради предоставяне на нови доказателства, на виновниците за убийството на Кийт Русо им е припарило под краката. Давам имената на Наш Кули, адвоката на наркобароните от Маями, и на Мики Меркадо, един от неговите гангстери. Изказвам предположение, че на тях двамата и на други, които остават неизвестни, се дължи блестящата идея да сложат край на разследването ни, като елиминират нашия клиент.