— Ще се получи ли? — пита Нолтън. — Ако клиентът ви умре, какво ще стане с делото?
— Нищо — отговарям. — Мисията ни е да вадим невинни хора от затвора. Нямаме нито време, нито средства да се борим за посмъртна реабилитация.
Тя кимва в знак на съгласие и аз продължавам. Описвам Куинси и подчертавам факта, че той не участва в дейността на бандите, поради което не би следвало да има причина „Арийските дякони“ да го нападнат.
— Значи говорим за поръчково убийство? — пита тя.
— Да, за използването на наемен убиец, което е федерално престъпление.
Очевидно е, поне за мен, че Нолтън е заинтригувана от случая. Изражението на Луевски остава непроницаемо, но той не пропуска нищо. Отваря лаптопа си и започва да трака.
— Освен това имаме имената на нападателите — продължавам, — и двамата са осъдени за убийство. Чували ли сте за „Арийските дякони“?
Нолтън се усмихва — случаят започва да й допада още повече. Наркобанда, при това мексикански картел, а сега и опит за поръчково убийство, за да се осуети нечие оневиняване. Не всеки ден се среща такъв случай.
— Разбира се — отговаря тя, — но сме твърде заети да пращаме хора зад решетките, за да се тревожим какво се случва с тях, след като вече са там. Смятате ли да ми дадете имената?
— Какво ще правите с тях?
Тя се замисля, докато отпива от кафето си, и поглежда към Луевски. Той спира да трака по клавишите и отговаря:
— „Арийските дякони“ произхождат от „Арийското братство“ — най-голямата бяла затворническа банда в Съединените щати. Смята се, че членовете на Дяконите възлизат на десет хиляди, но данните са откъслечни. Развиват типичната дейност за една банда: наркотици, храна, секс, мобилни телефони. Бившите им представители — малцината, които излязат — остават членове на бандата и продължават престъпната си дейност. Доста опасни момчета.
— Пак повтарям, че сме много заети и от отсамната страна на бариерата — напомня ми Нолтън.
— Вероятно е замесен и надзирател — допълвам. — Бял, който си е затворил очите. Той може да се окаже слабото звено, защото има най-много за губене.
— Харесва ми как разсъждавате, Поуст.
— Работата ни е сходна. Вие разрешавате престъпления, за да вкарате хората в затвора. Аз ги разрешавам, за да вадя хора от затвора.
Това бил обичаен работен ден за Адам Стоун. Влязъл в затвора в осем без една минута и прекарал четвърт час в съблекалнята — пил кафе и ял понички с още двама надзиратели. Не бързал да се яви в сектор Д за поредния натоварен ден сред престъпници, които биха го убили при първа възможност. Няколко от мъжете му допадали и обичал да си бъбри с тях. Други презирал и дори ненавиждал. Особено чернокожите. Стоун бил отраснал в суров провинциален край, където живеели само шепа чернокожи и не се чувствали никак добре. Баща му бил озлобен расист, който презирал малцинствата и ги обвинявал, задето не е напреднал в живота. Майка му твърдяла, че е малтретирана сексуално от чернокож спортист в гимназията, но не била подала официално оплакване. Учели Адам да избягва чернокожите и да говори само лоши работи за тях.
Като надзирател в затвора обаче нямал избор. Седемдесет процента от затворниците в „Гарвин“ били черни или кафяви, както и повечето надзиратели. През седемте години, през които работел там, Адам станал още по-голям расист. Виждал цветнокожите в най-лошата им светлина — хора в клетки, които винаги били дискриминирани и малтретирани, сега контролирали нещата. А отмъщението им често било зловещо. За да се защитят, белите често сформирали свои банди. Адам тайно се възхищавал на Дяконите. В малцинство и под постоянни заплахи, те оцелявали, като давали кървави клетви един на друг. Тяхното насилие буквално спирало дъха. Три години по-рано нападнали двама чернокожи надзиратели с остри като бръснач самоделни ножове, после скрили телата и ги гледали как кървят до смърт.
Денем Адам обикалял, придружавал затворници до лечебницата и обратно, задължително гледал охранителните камери един час, удължавал трийсетминутната си обедна почивка до един час и си тръгвал от работа точно в четири и половина. Осем часа работа без никакво усилие за дванайсет долара на час.