— Между другото, намерихме я в Окала, но тя отказа да говори с нас. Нито дума.
— Свястна жена, на мен поне винаги ми се усмихваше. Не съм я виждал от години и едва ли ще я видя отново. И така, господин Тейтъм…
— Франки, моля ви.
— И така, Франки, значи подозирате, че Кени може да е донесъл уликите в бащината си къща и да ги е скрил там, нали?
— Списъкът с възможните скривалища не е голям, Райли. Ако Кени е искал да скрие нещо ценно, трябва да го е сложил на сигурно и достъпно място. Звучи логично, нали? Старата къща няма ли мазе или таван?
Райли поклаща глава.
— Няма мазе. Не съм сигурен, но май има таван. Не съм го виждал, не съм се качвал горе. — Отпива от лимонадата си и казва: — Франки, това ми се струва вятър работа. Все едно да търсиш игла в купа сено.
Франки се засмива и отговаря:
— През повечето време ровим в купи сено и понякога намираме игли.
Райли допива лимонадата си, изправя се бавно и започва да крачи угрижено из стаята, сякаш на плещите му внезапно е легнало бреме. Спира, свежда очи към Франки и казва:
— Не може да влезете в онази къща, твърде опасно е.
— Изоставена е от години.
— В нея не живеят истински хора, да, но тя е обитавана от духове, Франки. С очите си съм ги виждал. Аз съм беден човек, нямам почти никакви пари в банката, но няма да припаря там дори посред бял ден, дори с пистолет в ръка, ако ще и хиляда долара да ми дават. Никой мой роднина няма да влезе там.
Райли се облещва от ужас и пръстът му трепери, когато го насочва към Франки, който за миг се вцепенява. Райли се приближава към хладилника, изважда още две бутилки, подава му едната и сяда. Поема дълбоко въздух и затваря очи, все едно събира сили да разкаже много дълга история. Най-сетне започва:
— Баба ми Вайда била отгледана от своята баба в негърско селище на петнайсетина километра от тук. Вече го няма. Вайда е родена през хиляда деветстотин двайсет и пета година, а нейната баба — през осемдесетте години на деветнайсети век, когато много хора все още имали роднини, родени като роби. Баба й се занимавала с магия и африканско вуду, доста разпространено навремето. Религията й била смесица от евангелизъм и древен спиритуализъм. Била местната акушерка и медицинска сестра, забърквала мехлеми, мазила и билкови отвари, с които лекувала почти всичко. Вайда била запленена от тази жена и през целия си живот бе смятала и себе си за посветена в спиритуализма, но беше достатъчно разумна да не използва думата „вещица“. Следите ли ми мисълта, Франки?
Франки го слуша, но му се струва, че си губят времето. Все пак кимва сериозно и отговаря:
— Разбира се. Много интересно.
— Разказвам ви кратката версия, но за Вайда се носят легенди. Беше страховита жена. Обичаше децата и внуците си и командваше цялото семейство, но имаше и тъмна, загадъчна страна. Ще ви кажа само една история. Дъщеря й Рамона, моята леля, почина на трийсет и шест години. Като млада, около четиринайсетгодишна, Рамона била изнасилена от младеж от Дилън, гадна отрепка. Всички го познавали. Семейството се разстроило, както можете да допуснете, но не искало да ходи при шерифа. Вайда нямала доверие на правосъдието на белите. Кени я заварил една нощ по време на пълнолуние с наниз от кратунки на шията и змийски кожи в краката да напява на непознат език. По-късно му обяснила, че е омагьосала младежа, изнасилил Рамона. Разчуло се и всички — поне всички чернокожи в Дилън — знаели, че онзи е прокълнат. Няколко месеца по-късно той изгорял жив при автомобилна катастрофа и след това хората започнали да бягат от Вайда. Много се страхуваха от нея.
Франки попива историята мълчаливо.
— С годините тя все повече губеше здравия си разум и накрая нямахме избор. Наехме адвокат в Сийбрук да я настани в психиатрия. Беше ни бясна и ни заплаши. Заплаши и съдията, и адвоката. Умирахме от ужас. В психиатрията не можаха да й помогнат и тя успя да ги убеди да я изпишат. Нареди ни да не припарваме до нея и до къщата и ние се подчинихме.
— Според некролога е починала през деветдесет и осма — успява да вметне Франки.
— Годината е тази, но никой не знае деня. Братовчед ми Уендъл се разтревожил и отишъл в къщата, където я намерил да лежи спокойно по средата на леглото, завита до брадичката. Била мъртва от дни. Оставила бележка с нареждане да бъде погребана до децата си, но без църковна церемония. Пишело също, че последното й земно дело било да прокълне къщата. Признавам с болка, че си отдъхнахме, когато тя почина. Погребахме я набързо по време на една гръмотевична буря, имаше кратко опело само пред членовете на семейството, а в мига, когато я положихме в земята, една мълния подпали дърво в гробището и направо си изкарахме акъла. Никога през живота си не съм бил толкова уплашен и никога не съм се радвал толкова да видя как зариват нечий ковчег.