Тя кимна.
— Всъщност той се опитваше да се добере до теб.
— Но как мога да защитавам Геран от собствената му майка? Искам да кажа, ако този мъж може да идва в съня на Се’Недра по този начин и да я кара да върши разни неща, как бих могъл…
— Това няма да се случи отново, Белгарион. Погрижих се за това.
— Но как би могла? Имам предвид, та ти си… ами…
— Мъртва? Това съвсем не е вярно, но няма значение. Геран е в безопасност за момента, а Се’Недра няма да направи втори подобен опит. Има нещо друго, което трябва да обсъдим.
— Добре.
— Приближаваш се до нещо изключително важно. Не мога да ти кажа всичко, но ти наистина трябва да видиш Мринския сборник — истинския, не някой от преписите. Трябва да видиш какво се крие там.
— Не мога да оставя Се’Недра. Не и сега.
— Тя ще бъде добре, а онова е нещо, което само ти можеш да свършиш. Отиди в гробницата на река Мрин и погледни сборника. Наистина става дума за нещо изключително важно.
Гарион изправи рамене.
— Добре — заяви той. — Ще тръгна още тази сутрин.
— Има още нещо.
— Какво?
— Трябва да вземеш Кълбото на Алдур със себе си.
— Кълбото ли?
— Без него няма да можеш да видиш онова, което трябва да видиш.
— Не те разбирам.
— Ще разбереш, когато отидеш там.
— Добре, Поледра — отвърна Гарион. След това направи печална гримаса. — Не зная защо изобщо възразявам. През целия си живот съм вършил неща, които не разбирам.
— След време всичко ще ти стане ясно — увери го тя и го погледна твърде критично. — Гарион — подхвана тя с глас, който толкова много приличаше на този на леля Поул, че той отговори, без да се замисля.
— Да?
— Нощем наистина не трябва да ходиш без горна дреха, знаеш ли? Ще настинеш.
Корабът, който нае в Коту, бе малък, но добре приспособен за плаване по река. Той плаваше леко по водата, имаше широки напречни греди и понякога се люлееше по течението като треска. Гребците бяха здравеняци и гребяха с добро темпо срещу мудното течение на река Мрин, която бавно лъкатушеше през блатата.
Когато се спусна нощта, бяха на десет левги нагоре по реката от град Коту. Капитанът благоразумно завърза кораба за един стърчащ дънер с намазано с катран въже.
— Не би било добре, ако се опитаме да намерим канала в тъмното — обърна се той към Гарион. — Един грешен завой и може да прекараме следващия месец в лутане из блатата.
— Вие знаете какво правите, капитане — отвърна Гарион. — Няма да се меся в работата ви.
— Бихте ли желали халба пиво, ваше величество? — предложи капитанът.
— С удоволствие — съгласи се Гарион.
По-късно той стоеше облегнат на парапета с халба в ръка, гледаше резките движения на светулките и слушаше нескончаемия хор на жабите. Бе топла пролетна нощ и влажният силен аромат на блатата изпълваше ноздрите му.
Той чу тихо цопване, може би риба или вероятно гмуркаща се видра.
— Белгарион?
Бе странен, писклив глас, но се чуваше съвсем ясно. И идваше от другата страна на парапета.
Гарион се взря в кадифената тъмнина.
— Белгарион? — прозвуча отново гласът. Идваше от някъде под него.
— Да? — отговори Гарион предпазливо.
— Трябва да ти кажа нещо. — Разнесе се още един лек плясък и корабът леко се залюля. Въжето, с което бе завързан за дънера, се потопи, пъргава сянка бързо изтича по него и се плъзна необичайно плавно по парапета. Сянката се изправи и Гарион ясно видя как водата се отцежда от нея. Силуетът бе нисък, не по-висок от три-четири стъпки и се приближаваше към него с необичайна тътреща се походка.
— Вече си по-голям — отбеляза гласът.
— Случва се — отвърна Гарион, като се взираше във фигурата, за да различи лицето й. Луната излезе изпод един облак и Гарион откри, че е отправил поглед право в косматото лице с големи очи на блатно същество.
— Тупик? — попита недоверчиво той. — Ти ли си?
— Е спомни си. — Малкото космато създание изглеждаше доволно.
— Разбира се, че си спомням за теб.
Корабът отново се разлюля и още една космата сянка изтича по въжето. Тупик се обърна раздразнено и изцвърча ядосано:
— Попи! Прибирай се вкъщи!
— Не — отговори тя съвсем спокойно.
— Трябва да правиш каквото ти казвам — извика той и тропна с крак по палубата.
— Защо?
Тупик я погледна с явна безпомощност.
— Всички ли са такива? — попита той Гарион.
— Кои всички?
— Женските. — Тупик произнесе думата с известно отвращение.
— Повечето от тях — да.
Тупик въздъхна.
— Как е Вордай? — попита ги Гарион.
Попи изскимтя много печално.
— Нашата майка умря — отвърна тъжно тя.