Кралицата тропна с крак.
— Ще престанеш ли да ме наричаш така?
Силк я погледна дружелюбно и попита:
— Нима това наистина те дразни, Порен?
— Вече ти казах, че не ми е приятно.
— В такъв случай ще трябва да се опитам да го запомня.
— Ти си невъзможен, знаеш ли?
— Разбира се, че зная, скъпа вуйно.
През следващите няколко дни риванската войска напредваше на изток през безлюдната сиво-зелена пустош — мрачна, безплодна хълмиста земя с оскъдна растителност, на места осеяна с избуяли около тъмни вирове застояла вода трънаци и къпини, които стърчаха към облаците. Небето си оставаше сиво и застрашително, но дъжд така и не заваляваше.
Гарион яздеше начело на колоната. Върху лицето му бе застинала мрачна решителност. Кралят на Рива приказваше единствено когато издаваше команди. През равни интервали от време съгледвачите му докладваха, че напред няма и следа от войски на култа. Със същата убеденост те твърдяха, че зад войската на Гарион няма и помен от драснианските копиехвъргачи, които под ръководството на генерал Халдар трябваше да настигнат колоната.
Когато на втория ден от похода спряха, за да похапнат на обяд, Поулгара приближи към Гарион, замислена дълбоко. Синьото и наметало сякаш нашепваше нещо на високата трева, а скитникът вятър донесе до него познатото и ухание.
— Да се поразходим малко, Гарион — предложи тихо вълшебницата. — Трябва да обсъдим нещо.
— Добре — отговори той лаконично, дори рязко.
Тогава Поулгара направи нещо, което рядко бе правила през последните няколко години. В израз на дълбоката си обич към краля на Рива тя го хвана за ръка, след това двамата се отдалечиха от войската и приятелите си и поеха към върха на малък хълм.
— Стана много мрачен през последните няколко седмици, скъпи — заговори тя, като спряха на билото на хълма.
— Мисля, че имам достатъчно причини за това, лельо Поул.
— Зная, че случилото се ти причинява силна болка, Гарион. Зная, че си изпълнен с неудържима ярост. Но не й позволявай да те превърне в свиреп и сляп човек.
— Лельо Поул, не аз започнах това — напомни й той. — Те се опитаха да убият съпругата ми. След това отнеха живота на един от най-близките ми приятели и се опитаха да подпалят война между мен и Анхег. А сега отвлякоха сина ми. Не мислиш ли, че е необходимо да ги накажа?
— Вероятно е така — отговори вълшебницата и го погледна в очите. — Но не трябва да позволяваш яростта да те завладее напълно. Тя не бива да те накара да газиш в реки от кръв. Ти притежаваш огромна сила, Гарион, и с нея с лекота можеш да извършиш с враговете си неописуеми неща. Ако го направиш, мощта ти ще те превърне в зло, каквато бе силата на Торак. Ужасът, който ще всяваш у враговете си, ще започне да ти доставя наслада. След време ще се превърнеш в роб на това удоволствие.
Кралят на Рива я погледна втренчено, уплашен от напрежението, което долавяше в гласа й. В същото време единственият бял кичур на челото й изведнъж заблестя силно.
— Това в действителност е реална опасност, Гарион. В известна степен сега те грози много по-голяма заплаха, отколкото в деня, когато се изправи срещу Торак.
— Няма да позволя да се измъкнат безнаказано след онова, което направиха — изрече упорито той. — Няма да го позволя.
— Не ти предлагам това, скъпи. Скоро ще стигнем до Реон и ще се сражаваме с тях. Ти си алорн и аз съм сигурна, че с нетърпение очакваш битката. Искам само да ми обещаеш, че няма да позволиш на обидата и яростта си да те тласнат към безпричинно клане.
— Това няма да стане, ако те се предадат — отвърна твърдо той.
— А след като се предадат какво? Какво ще правиш със своите пленници?
Кралят на Рива се намръщи. Не бе мислил за това.
— По-голямата част от последователите на култа към Мечката са или неуки, или са били подведени. Те са обладани до такава степен от една-единствена представа, че дори не проумяват чудовищното си деяние. Ще ги избиеш ли заради глупостта им? Вярно, глупостта е недостатък, но едва ли заслужава такова наказание.
— А какво ще кажеш за Улфгар? — попита Гарион.
За момент вълшебницата се усмихна мрачно.
— Това — изрече тихо тя — е друг въпрос.
Голям сокол със сини пера по врата се спусна към земята от мрачното небе.
— Да не сте организирали малка семейна среща? — попита Белдин с дрезгав глас, щом прие човешкия си облик.
— Къде беше? — попита го леля Поул съвсем спокойно. — Оставих ти бележка у близнаците да се присъединиш към нас.
— Тъкмо се връщам от Малореа — изсумтя той и се почеса по корема. — Къде е Белгарат?
— Във Вал Алорн — отвърна вълшебницата. — След това ще отиде в Мар Терин. Опитва се да проследи дирята, за която вярваме, че е скрита в предсказанията. Научил си за събитията, които се случиха напоследък, нали?