— Не зная дали е нужно да се приближаваме повече — прошепна той. — Ще ни е трудно да се съсредоточим, ако ни забележат и започнат да ни обстрелват. Хайде да заобиколим и да се насочим към северната страна.
— Добре.
Опитваха се да не издават никакъв звук сред шумолящия прещип.
— Смятам, че оттук ще успеем — изрече едва чуто Дурник. — Хайде да видим какво има под краката ни.
Мислите на Гарион започнаха да потъват безшумно в пръстта под северната стена на града. Първите няколко стъпки бяха трудни, тъй като непрекъснато се натъкваше на къртици и дъждовни червеи. Сърдито изквичаване му подсказа, че за миг е обезпокоил някакъв язовец. След това се натъкна на скален пласт и започна да обхожда с мисълта си равната му повърхност, търсейки пукнатини.
— Съвсем леко по-наляво — измърмори Дурник. — Това не е ли пукнатина?
Гарион я откри и продължи се да спуска с мислите си все по-надолу. Пукнатината ставаше все по-влажна.
— Има вода — прошепна той. — Но пукнатината е толкова тясна, че водата едва се процежда нагоре.
— Да я разширим, но не много. Само толкова, че струйката да пробие на повърхността.
Гарион съсредоточи волята си и усети как волята на Дурник се слива с неговата. Двамата заедно започнаха борба със скалата и разшириха мъничко пукнатината. Водата, намираща се под скалния пласт, започна да шурти нагоре. Те се отдръпнаха едновременно и усетиха как влагата започна да размива пръстта под стената и да се просмуква навсякъде.
— Да продължаваме — прошепна Дурник. — Трябва да отворим поне шест-седем такива цепнатини под стената, за да напоим обилно пръстта. Утре през нощта можем да ги разширим, колкото е необходимо.
— А може би влагата ще подкопае целия склон? — попита Гарион.
— Вероятно.
— Това ще затрудни задачата на войниците ни, когато се втурнем на щурм към града.
— Е, не оспорвам, че ще си намокрят краката — рече Дурник. — Но е по-добре, отколкото да се изкачваш със стълба по стена, докато някой излива врящо масло върху главата ти, не мислиш ли?
— Да, много по-добре е — съгласи се Гарион.
Продължиха напред в студената нощ. Изведнъж нещо докосна бузата на Гарион. Отначало той не му обърна внимание, но то отново се появи — меко, студено и влажно. Сърцето му се сви.
— Дурник — прошепна той, — започва да вали сняг.
— И аз го усетих. Това ще има много неприятни последствия за нас.
Снегът продължи да вали през цялата нощ и на следващата сутрин. Въпреки че от време на време около мрачните кули се извиваха снежни вихрушки, през по-голямата част от деня снегът ту спираше, ту отново започваше да вали. Беше мокър, подгизнал в ледена вода сняг, който се превръщаше в киша почти веднага щом докоснеше земята.
Малко преди обяд Гарион и Лелдорин облякоха тежки вълнени наметала, обуха топли ботуши, излязоха от лагера и тръгнаха към северната стена на Реон. Когато стигнаха на около двеста стъпки от подножието на хълма, върху който се издигаше градът, започнаха да се разхождат със съвсем небрежен вид — стремяха се да изглеждат като двойка патрулиращи войници. Гарион погледна към кулите и отново пред очите му заплющя червеното знаме с черната мечка. Риванският крал почувства, че при вида на този флаг в гърдите му се събужда необяснима ярост.
— Сигурен ли си, че ще можеш да разпознаеш стрелите си в тъмното? — попита той своя приятел. — Под стените има много стрели, забити в земята.
Лелдорин опъна лъка си и изстреля украсена с пера стрела, която се издигна високо във въздуха, а след това се спусна надолу и се заби в покритата със сняг земя на около петдесет крачки от началото на склона.
— Аз сам правя стрелите си, Гарион — рече той и извади друга стрела от колчана на гърба си. — Вярвай ми, мога да разпозная всяка веднага щом пръстите ми я докоснат. — Стрелецът отново опъна лъка си. — Омекна ли достатъчно пръстта под стената?
Гарион изпрати мисълта си към хълма и усети студената, изпълнена с мирис на плесен влага в почвата под снега.
— Навлажнява се — отвърна той. — Но все още е твърде корава.
— Вече е почти обяд, Гарион — каза сериозно Лелдорин и протегна ръка, за да извади друга стрела. — Зная колко внимателно Дурник обмисля всички подробности, но дали планът му наистина ще успее?
— Нужно е време — отговори Гарион. — Първо трябва да се напоят долните слоеве на почвата. След това влагата започва да се издига и насища пръстта под самите стени. Наистина е необходимо по-продължително време, но ако водата започне да блика от заешките дупки наоколо, хората по бойниците ще се досетят, че нещо не е наред.
— Помисли си само как биха се чувствали зайците — засмя се Лелдорин и изстреля още една стрела.