Продължиха напред. Пред цялото време Лелдорин отбелязваше с престорена разсеяност изходните позиции, които армията трябваше да заеме за предстоящото нощно нападение.
— Добре — рече Гарион. — Зная, че можеш да разпознаеш собствените си стрели. Ами ние, останалите? На мен всички стрели ми се струват еднакви.
— Много е просто — отвърна младият стрелец. — Просто ще пропълзя напред, ще намеря стрелите си и ще опъна между тях връв. Щом се натъкнеш на връвта, спираш и чакаш стената да падне. Тогава се втурваш в атака. В Астурия от векове правим такива нападения нощем срещу големи мимбратски замъци. И те винаги са се увенчавали с успех.
Чак до настъпването на нощния мрак Гарион и Дурник проверяваха на равни интервали влажността на пръстта по северния склон на стръмния хълм, върху който се издигаше град Реон.
— Още малко и земята ще бъде достатъчно наситена с влага — обърна се Дурник към Гарион, когато започна да пада здрач. — На няколко места по ниския склон водата започва да се просмуква в снега.
— Добре е, че се стъмва — отбеляза Гарион и придърпа тежката си плетена ризница. Доспехите винаги го караха да се чувства неудобно, а мисълта за предстоящото нападение го изпълваше с някакво особено чувство — отчасти тревога, отчасти странно нетърпение.
Дурник, най-старият му приятел, разбра какво чувства кралят на Рива и го погледна с очи, от които нищо не можеше да остане скрито. Ковачът се засмя, но усмивката му изглеждаше мъничко кисела.
— Какво правят тук две разумни сендарски селски момчета, тръгнали на бой сред снеговете на източна Драсния? — попита той.
— Надявам се, че ще победят.
— Ще победим, Гарион — увери го Дурник и с обич отпусна ръка върху рамото на младия мъж. — В края на краищата сендарите винаги побеждават.
Около час преди полунощ Мандорален започна да премества обсадните машини. На източната и западната страна остави само няколко — те трябваше да продължат накъсания обстрел, прикриващ истинските намерения на риванската армия. Докато изтичаха последните минути преди полунощ, Гарион, Лелдорин, Дурник и Силк пропълзяха крадешком напред към невидимата линия от стрели, стърчащи от снега.
— Ето една — прошепна Дурник, когато протегнатите му ръце докоснаха стрелата.
— Добре — измърмори Лелдорин. — Дай да я пипна. — Той отиде при ковача и двамата коленичиха в кишата. — Да, това е една от моите стрели, Гарион — изрече едва чуто той. — Трябва да са на около десет стъпки разстояние.
Силк бързо се промъкна до тях и прошепна:
— Покажи ми как ги разпознаваш.
— По начина, чрез който прикрепвам перата — отвърна Лелдорин. — Винаги използвам усукано черво.
Силк опипа перата, закрепени на стрелата.
— Добре — рече дребничкият драснианец. — Сега вече мога да ги разпознавам.
— Сигурен ли си? — попита Лелдорин.
— Щом пръстите ми откриват с лекота точките върху двойка зарове, със сигурност могат да усетят разликата между черво и ленено влакно — отвърна Силк.
— Ще започнем оттук. — Лелдорин върза края на кълбо канап към стрелата. — Аз ще тръгна нататък, а вие — в противоположната посока.
— Добре. — Силк завърза края на своето кълбо връв за същата стрела и се обърна към Гарион и Дурник. — Вие двамата не прекалявайте с водата — напомни им той. — Не ми се ще да остана погребан под някое кално свлачище. — Драснианецът пое напред приведен, търсейки пипнешком следващата стрела.
Лелдорин докосна за миг рамото на Гарион и изчезна в противоположната посока.
— Сега земята е напълно подгизнала — измърмори Дурник. — Ако разширим пукнатините до една стъпка, водата ще отмие по-голямата част от пръстта под стената.
— Добре.
Двамата отново започнаха да изследват с мислите си подгизналата почва на склона, намериха скалния пласт, обходиха няколко пъти неравната му горна стена и най-сетне откриха първата пукнатина. Гарион изпита някакво особено чувство, когато мисълта му се спусна през тясната цепнатина. Там се събираше водата, просмукала се от земните пластове някъде далеч, далеч надолу. Сякаш протягаше някаква невидима, невероятна дълга ръка с тънки гъвкави пръсти, за да докосне самия край на пукнатината.
— Намери ли я? — прошепна той на Дурник.
— Мисля, че да.
— Тогава да я разширим — каза Гарион и съсредоточи цялата сила на волята си.
Бавно, с огромни усилия и блеснали в обилна пот чела, двамата разтвориха пукнатината до повърхността на хълма. Къс приглушен тътен отекна изпод подгизналия склон на възвишението в мига, когато скалата се разруши, притисната от силата на обединените им воли.