— А аз си мислех, че щом Торак е мъртъв, ще имаме възможност да отдъхнем.
— Имаше такава възможност около година. — Белдин вдигна рамене. — Ако се наложи да почиваш повече време, ще започнеш да се отпускаш и ще станеш мекушав.
— Ти си много неприятен човек, знаеш ли?
Белдин се разсмя с остър, отблъскващ кикот.
— Да, така е — съгласи се той. — Надявах се, че си го забелязал.
На следващата сутрин Белгарат започна да подрежда педантично огромна като планина купчина напукани пергаменти, опитвайки се да въведе ред в натрупвания в продължение на векове хаос. Еранд известно време наблюдава тихичко стареца, после се приближи до прозореца, за да погледа стоплените от слънцето поляни на Долината. Може би на около миля разстояние се издигаше друга кула — висока изящна постройка, от която се излъчваше някакво спокойствие.
— Имаш ли нещо напротив да изляза? — попита той Белгарат.
— Какво? О, не, излез. Само не отивай прекалено далеч.
Обсипаната с роса поляна блестеше на слънчевата светлина, чучулиги пееха и се носеха в свежо ухаещия въздух. Един заек изскочи от високата трева и спокойно се вгледа в Еранд. След това се отпусна на задните си крака и започна енергично да чеше с лапа дългите си уши.
Еранд не беше излязъл просто да си поиграе, нито пък да наблюдава зайците. Бе си наумил да отиде до кулата, която беше видял от прозореца на Белгарат.
Не беше взел предвид, че ще има толкова много роса, и когато стигна самотната кула, краката му вече бяха мокри. Няколко пъти обиколи основата на каменната постройка. Краката му жвакаха в подгизналите ботуши.
— Чудех се колко ли време ще ти трябва, за да дойдеш — каза му някакъв много спокоен глас.
— Бях зает да помагам на Белгарат — извини се Еранд.
— Нима той се нуждае от помощ?
— Изпита известни затруднения, докато започне.
— Искаш ли да се качиш горе?
— Да, ако с това няма да ви попреча.
— Вратата е от другата страна.
Еранд заобиколи кулата и намери голям камък, който бе отместен встрани, откривайки входа. Момчето влезе в кулата и пое нагоре по стълбите.
Помещенията в тази кула приличаха на тези в дома на Белгарат, ала все пак човек определено можеше да открие известна разлика. Както и в стаята на Белгарат, тук имаше камина със запален огън, ала в огнището, изглежда, нямаше никакви дърва, подхранващи пламъците. Самото помещение изглеждаше някак лишено от всякакви предмети. Изглежда, собственикът на тази кула бе прибрал свитъците си от пергамент и инструментите на някакво невъобразимо място и ги изваждаше само когато имаше нужда от тях.
Собственикът на кулата седеше до огъня. Косата и брадата му бяха бели. Беше облечен в свободна синя дреха.
— Приближи се до огъня и изсуши краката си, момче — изрече той с благ глас.
— Благодаря — отвърна Еранд.
— Как е Поулгара?
— Добре е — отговори Еранд. — Освен това е щастлива. Мисля, че й харесва да е омъжена. — Момчето вдигна единия си крак и го приближи към пламъците.
— Да не си изгориш ботуша.
— Ще внимавам.
— Искаш ли да похапнеш нещо за закуска?
— Това би било хубаво. Понякога Белгарат забравя тези неща.
— Масата е ей там.
Еранд погледна към масата и видя купа с овесена каша, от която се вдигаше пара. Преди минута купата не беше на това място.
— Благодаря — учтиво отвърна момчето, след това отиде до масата и си взе стол.
— Има ли нещо конкретно, за което би желал да разговаряме?
— Всъщност не — отговори Еранд, взе си лъжица и започна да се храни. — Помислих, че би трябвало да се отбия тук. В крайна сметка долината е ваша.
— Виждам, че Поулгара те учи на добри обноски.
Еранд се усмихна.
— Учи ме на много неща.
— Щастлив ли си при нея, Еранд? — попита собственикът на кулата.
— Да, Алдур, наистина съм щастлив — отговори Еранд и продължи да яде овесената каша.
3.
През лятото Еранд прекарваше все повече време с Дурник и скоро откри, че ковачът е необикновено търпелив човек. Той вършеше всичко по обикновения начин, не толкова защото се противопоставяше на онова, което Белгарат наричаше „другият избор, който имаме на разположение“; той просто изпитваше дълбоко задоволство от онова, което създаваше с ръцете си. Това не означаваше, че Дурник от време на време не прибягваше към вълшебства, но никога не използваше магия, когато майстореше нещо за Поулгара или за техния дом. Независимо от това колко трудна или еднообразна бе работата, той я вършеше със собствените си ръце и мускули.
Ала някои действия извън къщата не бяха толкова тясно свързани с чувството за почтеност на Дурник. Една ограда, дълга двеста метра, например, една сутрин се появи твърде бързо. На това място наистина трябваше да има ограда, за това и дума не можеше да става — наблизо имаше стадо алгарски добитък, което като ходеше на водопой, с волска упоритост минаваше през градината на Поулгара. Тези животни трябваше да бъдат отклонени от обичайния им маршрут. Всъщност оградата започна внезапно да се появява пред уплашените крави. Те гледаха объркани първите петдесет стъпки и след като няколко минути обмисляха възникналия проблем, се раздвижиха и заобиколиха появилата се под носа им пречка. Още петдесет стъпки ограда се издигна на пътя им. След известно време кравите се ядосаха от цялата тази работа и дори се опитаха да затичат — може би мудните им умове бяха решили, че по този начин ще успеят да надбягат тайнствения строител на оградата.