— Излезе да се разходи край парапета на кулата — каза Поулгара. — Дурник обича да е навън при изгрев слънце.
— Да — усмихна се Гарион. — Спомням си това от фермата на Фалдор. Всичко наред ли е? Имам предвид — удобни ли са стаите?
— Винаги съм се чувствала удобно тук — отговори вълшебницата. — В известен смисъл това място винаги е било най-близкото нещо до постоянен дом за мен. Поне досега. — Тя погледна със задоволство завесите от тъмноалено кадифе и тапицерията от тъмна кожа на креслата и въздъхна щастливо.
— Тези стаи са твои от дълго време, нали?
— Да. Белдаран ги отдели за мен след като тя и Желязната хватка се ожениха.
— Какъв беше той?
— Желязната хватка ли? Много висок — почти толкова, колкото баща си — и невероятно силен. — Тя отново съсредоточи вниманието си върху косата на Еранд.
— Колкото Барак ли беше висок?
— По-висок, но не толкова як. Самият крал Черек беше висок седем стъпки и всичките му синове пораснаха много едри мъже. Драс Бичия врат приличаше на ствол на дърво. Желязната хватка беше по-строен, имаше страшна черна брада и пронизващи сини очи. Когато той и Белдаран се ожениха, в брадата и косата му вече имаше сребърни нишки; но дори и тогава от него се излъчваше някаква невинност, която всички усещахме. Също като невинността, която всички долавяме у Еранд сега.
— Струва ми се, че си го спомняш много добре. За мен той винаги е просто човек от някаква легенда. Всички говорят за нещата, които е извършил, ала не знаем нищо за него като човек от плът и кръв.
— Аз винаги ще си спомням за него по-подробно, отколкото за всички останали, Гарион. Та нали в края на краищата имаше възможност да се омъжа за него.
— За Желязната хватка ли?
— Алдур казал на баща ни да изпрати една от дъщерите си за съпруга на краля на Рива. Татко е трябвало да избира между мен и Белдаран. Мисля, че е направил правилния избор, но аз все още мисля за Желязната хватка, нали разбираш. — Вълшебницата въздъхна и в усмивката й се промъкна мъничко тъга. — Не мисля обаче, че от мене би излязла добра съпруга за него — добави тя. — Сестра ми Белдаран беше мила, нежна и много красива. Аз не бях нито нежна, нито много привлекателна.
— Но ти си най-красивата жена на света, лельо Поул — бързо възрази Гарион.
— Много мило от твоя страна, че казваш това, Гарион, но когато бях на шестнадесет години, много хора не биха казали за мен, че съм хубава. Бях висока и едра. Коленете ми бяха винаги ожулени, а лицето — обикновено изцапано. Дядо ти никога не проявяваше особена загриженост за външния вид на дъщерите си. Понякога минаваха цели седмици, без гребен да докосне косата ми. Аз бездруго не харесвах особено косата си. Тази на Белдаран беше мека и златиста, а моята приличаше на конска грива, пък и този бял кичур… — Вълшебницата разсеяно го докосна с гребена.
— А той как се е появил? — попита Гарион с любопитство.
— Дядо ти ме докоснал там, когато ме видял за пръв път, Тогава съм била съвсем малко бебе. И кичурът веднага станал бял. Всички ние имаме някакъв белег, нали знаеш. Твоят е на дланта ти; аз пък имам този бял кичур, белегът на дядо ти е точно над сърцето. Появява се на различни места върху всеки от нас, но значението му е едно и също.
— Какво е то?
— Белегът е свързан с онова, което сме ние. — Тя се обърна към Еранд и го погледна с присвити устни. После нежно докосна къдриците над ушите му. — Е, както казвах, аз бях дива и своенравна и въобще не изглеждах красива на младини. Всъщност Долината на Алдур не е най-подходящото място, където може да порасте някое момиче, пък и група чудати стари вълшебници в никакъв случай не може да замести присъствието на майката. Те обикновено забравят, че край тях има дете. Помниш ли онова голямо старо дърво в средата на Долината?
Той кимна.
— Веднъж се качих на него и останах горе цели две седмици, докато някой забележи, че ме няма. Такова нещо би могло да накара всяко момиче да се почувства пренебрегнато и необичано.
— А как най-сетне откри… искам да кажа — как откри, че наистина си красива?
Тя се усмихна.
— Това е друга история, скъпи. — След това го погледна съвсем прямо. — Съгласен ли си да престанем да пристъпваме на пръсти към темата, която сега интересува и двама ни?
— Какво?
— Става дума за онова, което бе споменал в писмото си за теб и Се’Недра.
— О, това ли? Може би въобще не трябваше да те занимавам с този проблем, лельо Поул. В края на краищата това е моя лична работа. — И той неловко отклони поглед.
— Гарион — изрече твърдо вълшебницата. — В нашето особено семейство не съществува такова нещо като „лична работа“. Мислех, си, че вече си разбрал това. Какви точно трудности преживявате със Се’Недра?