— Просто нищо не излиза от женитбата ни, лельо Поул — тъжно каза той. — Има някои неща, за които мога да се погрижа само аз, а тя иска да прекарвам всяка секунда с нея — е, поне беше така преди време. Сега минават дни наред, без въобще да се виждаме. Вече не спим в едно и също легло и… — Той погледна към Еранд и се изкашля неловко.
— Готов си — рече Поулгара на Еранд, сякаш нищо не се бе случило. — Вече изглеждаш достатъчно прилично. Защо не се наметнеш с кафявата пелерина и не отидеш при Дурник? Можете да отидете при конюшните при твоя кон.
— Добре, Поулгара — съгласи се Еранд, скочи от столчето и отиде да вземе пелерината.
— Той е много добро момче, нали? — обърна се Гарион към Поулгара.
— През по-голямата част от времето — отвърна тя. — И то ако успеем да го държим далеч от реката зад къщата на майка ми. Не знам защо, но се чувства несъвършен, ако не цопне във водата поне два пъти на месец.
Еранд целуна Поулгара и понечи да се отправи към вратата.
— Кажи на Дурник че съм казала следното: двамата можете да прекарате щастливо заедно целия предобед. — Вълшебницата изгледа прямо Гарион. — Ще бъда заета тук няколко часа.
— Добре — отговори Еранд и излезе. В коридора се замисли за проблема, който правеше Гарион и Се’Недра толкова нещастни. Поулгара обаче вече се бе погрижила за това, а Еранд знаеше, че тя е в състояние да оправи всичко. Самият проблем не беше голям, ала се бе превърнал в лавина с чудовищни размери заради споровете, които бе предизвикал. Еранд разбираше, че понякога и най-малкото недоразумение може да предизвика болка като скрита рана, щом набързо изречени думи в мигове на разпаленост застават между двама души, които не се извиняват и не си прощават. Момчето също така разбираше, че Гарион и Се’Недра се обичат много и че тъкмо затова и двамата са изключително уязвими към тези бързо изречени, разпалени думи. Всеки от тях притежаваше огромна сила да наранява другия. След като и двамата осъзнаеха това, цялата работа щеше да отмине от само себе си.
Коридорите в Цитаделата на Рива бяха осветени от факли, прикрепени в железни пръстени към каменните стени. Еранд се спусна по широкия проход към източната част на крепостта — там се намираше парапетът на кулата и назъбените стени над него. Стигна до дебелата източна стена и спря да погледа през тесните прозорци, през които се промъкваха слабите лъчи от металносивата светлина на утрото. Цитаделата се издигаше високо над града. Сивите каменни постройки и тесните калдъръмени улички долу все още бяха потънали в сенки и мъгла. Тук-там в къщите на ранобудниците се виждаха светнали прозорци. Приятната миризма на сол от морето се носеше над островното кралство. Древните камъни на Цитаделата внушаваха чувството на безутешност, изпитвано от хората на Рива Желязната хватка, зърнали за пръв път скалистия остров, издигащ се мрачно сред яростните бури на морето. Освен това древните камъни внушаваха и непреклонното чувство за дълг, накарало риванците да издигнат крепостта и града сред самите канари, за да защитават завинаги Кълбото на Алдур.
Еранд се изкачи по стълбището и намери Дурник до назъбените стени. Ковачът бе вперил поглед към Морето на ветровете, чиито огромни вълни се разбиваха несекващо в скалистия бряг.
— Виждам, че вече се е погрижила за косата ти — отбеляза Дурник.
— Успя — кисело каза Еранд.
Дурник се засмя и каза:
— Можем да се примирим с някои неща, щом те й харесват, нали?
— Да — съгласи се Еранд. — Сега тя разговаря с Белгарион. Струва ми се, че иска аз и ти да стоим настрана, докато не приключи.
Дурник кимна.
— Това наистина е най-добрият избор. Поул и Гарион са много близки. Когато е насаме с нея, ще и каже такива неща, които не би споменал в наше присъствие. Надявам се, че тя ще успее да изглади нещата между него и Се’Недра.
— Поулгара ще се справи — увери го Еранд.
На една далечна поляна високо над тях, където утринното слънце вече беше докоснало изумруденозелената трева, млада овчарка извиси глас и запя на стадото си. Пееше за любовта с чист глас, който извираше от сърцето и като песен на птица.
— Такава би трябвало да бъде любовта — подхвана Дурник. — Чиста, обикновена, проста… като гласа на това момиче.
— Зная — отвърна Еранд. — Поулгара каза, че можем да отидем при коня, когато свършиш работата си тук.
— Разбира се — съгласи се Дурник. — А вероятно можем да поспрем в кухнята, за да си вземем нещо за закуска.
— Страхотно хрумване — потвърди Еранд.