— Рано сте станали вие двамата — отбеляза той, когато Гарион и Еранд отидоха при него до огъня.
— Ти също, дядо — каза Гарион.
— Тази нощ сънувах нещо странно — отвърна му старецът. — Вече няколко часа се опитвам да се отърся от него. Присъни ми се, че незнайно защо Кълбото е станало алено.
— Наистина беше така — тихо каза Еранд.
Белгарат го изгледа остро.
— Да. Ние двамата видяхме това, дядо — рече Гарион. — Преди няколко часа бяхме в Тронната зала и Кълбото изведнъж блесна червено. Тогава гласът, който чувам тук — той почука челото си, — изрече: „Пазете се от Зандрамас!“
— Зандрамас? — повтори Белгарат озадачено. — Това име ли е, или пък друго нещо?
— Не зная, дядо — отговори Гарион. — Но аз и Еранд заедно го чухме, нали, Еранд?
Еранд кимна, без да откъсва очи от хляба и сиренето.
— А вие двамата какво правехте по това време там? — попита Белгарат и ги погледна внимателно.
— Аз бях заспал — отвърна Гарион и изведнъж лицето му леко се изчерви. — Е, почти спях. Разговаряхме със Се’Недра до много късно. Напоследък не си говорехме много, затова имаше да си кажем много неща. Както и да е, той ми каза да стана и да отида в тронната зала.
Белгарат погледна Еранд.
— Ами ти?
— Той ме събуди — отговори момчето. — После…
— Я почакай малко — прекъсна го остро вълшебникът. — Кой те събуди?
— Същият, който събуди и Гарион.
— А ти знаеш ли кой е той?
— Да.
— Знаеш ли какво представлява той?
Еранд кимна.
— Никога по-рано ли не е разговарял с тебе?
— Никога.
— И ти веднага разбра кой е и какъв е?
— Да. Каза ми, че има нужда от мен в тронната зала, затова се облякох и отидох там. Когато стигнах в залата, Кълбото стана червено и гласът изрече да се пазим от Зандрамас.
Белгарат се намръщи.
— Значи и двамата сте абсолютно сигурни, че Кълбото промени цвета си?
— Да, дядо — увери го Гарион. — Освен това ми се стори, че звуците, които издаваше, бяха различни. Обикновено от Кълбото се разнася звънящ шум — като от камбана, която си ударил, но този път беше съвсем различно.
— И сте сигурни, че стана червено? Искам да кажа — не беше просто по-тъмен нюанс на синьото или нещо подобно?
— Не, дядо. Без никакво съмнение цветът беше червен.
Белгарат се изправи и лицето му изведнъж стана мрачно.
— Елате с мен — каза кратко той и тръгна към вратата.
— Къде? — попита Гарион.
— В библиотеката. Трябва да проверя нещо.
— Какво?
— Нека почакаме, докато прочета каквото трябва. Важно е и искам да съм сигурен, че съм го разбрал правилно.
Докато минаваше край масата, Еранд си отчупи голямо парче сирене и го лапна. После излезе след Белгарат и Гарион. Тримата бързо минаха през мрачните, осветени с факли коридори и започнаха да се изкачват по стръмните, отекващи стъпала на каменното стълбище. През последните няколко години лицето на Белгарат бе придобило своенравен и леко капризен израз. Всички следи от този израз сега бяха изчезнали, погледът му беше изключително напрегнат. Щом влязоха в библиотеката, старецът взе две свещи от прашната маса и ги запали от факлата, прикрепена в железния пръстен пред вратата. След това отново влезе в библиотеката и постави едната свещ на масата.
— Затвори вратата, Гарион — каза той. — Не искам никой да ни безпокои.
Гарион затвори тежката дъбова врата, без да произнесе нито дума. Белгарат се приближи до стената и вдигна свещта. Погледът му започна да бяга по безкрайните редове прашни, подвързани с кожа книги и прилежно подредените, завити в коприна пергаментови свитъци.
— Дай онзи свитък, Гарион — онзи, който е завит в синя коприна. Ти си по-висок.
Гарион се изправи на пръсти, взе свитъка, погледна го с любопитство и после го подаде на дядо си.
— Сигурен ли си, че ти трябва тъкмо този? — попита той. — Това не е Мринския сборник, знаеш ли?
— Не е — отвърна му Белгарат. — Не бива да съсредоточаваш вниманието си единствено върху Мринския сборник и да пренебрегваш всички останали. — Вълшебникът остави свещта и внимателно развърза сребърната връзка, с която бе вързан свитъкът. След това махна синята копринена обвивка и започна да разгъва напукания пергамент. Погледът му бързо поглъщаше древното писмо. — Ето го — рече най-сетне той. — „Помнете — прочете Белгарат. — В деня, когато Кълбото на Алдур започне да свети с аленочервена светлина, ще бъде разкрито името на Детето на Мрака.“