— Не съм сигурен — отговори спокойно Еранд. — Вероятно ще трябва да почакаме и ще видим.
Този следобед Еранд прекара в уютната всекидневна на Поулгара. Тя седеше край огъня, облечена в любимата си синя рокля, подпряла крака върху мъничко столче, покрито с килимче. Вълшебницата държеше гергефа си, тананикаше си тихичко, а иглата й проблясваше в златистата светлина на пламъците. Еранд седеше в коженото кресло срещу нея, гризваше по мъничко от една ябълка и я наблюдаваше как бродира. Едно от нейните качества, които той обичаше, беше способността и да излъчва спокойно удовлетворение, докато се занимава с обикновените си домакински задължения. В такива неспокойни времена самото й присъствие му действаше успокояващо.
Красивото риванско момиче, което служеше като камериерка на Поулгара, почука на вратата и влезе.
— Лейди Поулгара — започна то с леко несигурен глас и се поклони, — милорд Бранд желае да разговаря с вас.
— Разбира се, скъпа — отговори Поулгара и остави бродерията си настрана. — Въведи го, моля. — Еранд бе забелязал, че Поулгара обикновено нарича младите хора „скъпа“ и „скъпи“, без дори да съзнава това.
Момичето въведе високия сивокос бивш регент на кралство Рива, поклони се отново и се оттегли.
— Здравей, Поулгара — поздрави я Бранд със звучния си глас.
Той беше едър мъж с набраздено от бръчки лице и тъжни очи — последният Пазител на Рива. По време на междуцарствието, последвало смъртта на крал Горек, убит от палачите на кралица Салмисра, Островът на ветровете и народът на Рива бе управляван от мъже, избирани заради техните способности и верността им към дълга. Тяхната преданост беше толкова себеотрицателна, че всеки Пазител на Рива пренебрегваше собствената си личност и приемаше името Бранд. Сега Гарион най-сетне се бе възкачил на трона и вече не беше необходимо вековното регенство над кралската корона да продължава. Ала докато продължаваха земните дни на този едър мъж с тъжни очи, той щеше да бъде безпределно предан на кралското семейство — може би не толкова на самия Гарион, колкото на представата за кралската чест и увековечаването на фамилията през вековете. Преди всичко тази мисъл владееше съзнанието му, когато Пазителят пристигна в спокойния следобед да поблагодари на Поулгара, че е решила да се пребори с отчуждението между Гарион и неговата кралица.
— Как двамата успяха да се отдалечат толкова един от друг? — попита го вълшебницата. — Когато се ожениха, бяха толкова близки, че човек просто не можеше да ги раздели.
— Всичко започна преди около година — отговори Бранд с буботещия си глас. — В северната част на острова има две могъщи семейства. Досега те бяха настроени приятелски едно към друго, но след женитбата на млад мъж от едното семейство с девойка от другото възникна спор за уреждането на някаква собственост. Представители на едното семейство дойдоха в Цитаделата и представиха случая пред Се’Недра. Тя издаде кралски декрет, с който ги подкрепи.
— Ала не се е посъветвала с Гарион по този въпрос — отбеляза Поулгара.
Бранд кимна и продължи:
— Когато той научи за това, силно се разгневи. Без съмнение в този случай Се’Недра беше превишила властта си, но Гарион публично отмени издадения от нея декрет.
— О! — възкликна Поулгара. — Значи това била причината за горчивината помежду им. Не можах да получа пряк отговор нито от Гарион, нито от неговата кралица.
— Вероятно малко се срамуват да си го признаят — рече Бранд. — Всеки унижи другия публично и нито той, нито тя бяха достатъчно зрели да простят и да оставят случая да бъде забравен. Продължаваха да се препират, докато цялата работа не излезе извън контрол. Понякога ми се иска направо да ги напляскам.
— Интересно хрумване — засмя се вълшебницата. — Защо не ми писа и не ми разказа, че имате проблеми?
— Белгарион ми каза да не го правя — отвърна безпомощно той.
— Понякога не бива да се подчиняваме на такива заповеди.
— Съжалявам, Поулгара, ала не мога да направя това.
— Да, знам, че не можеш. — Тя се обърна и погледна Еранд, който внимателно изучаваше едно украшение от стъкло, кристално птиче орехче, кацнало върху напъпила вейка. — Моля те, не го пипай, Еранд — предупреди го тя. — Много е крехко и е изключително ценно.
— Да — съгласи се момчето. — Зная. — И за да я увери, сложи ръце зад гърба си.
— Добре. — Поулгара се обърна към Бранд. — Надявам се, че сега двамата са забравили глупостта си. Смятам, че възстановихме мира в кралския дом на Рива.
— Искрено се надявам, че е така — каза Бранд с уморена усмивка. — Определено бих желал някой млад член на кралската фамилия да заеме детската стая.