— Това явно е нововъзприета позиция — намеси се Се’Недра и разлюля къдриците си.
— Така разсъждават те — обърна се към нея Барак. — Повечето от тези глупци дори не познават ангараките. Но всички са виждали толнедранци — обикновено търговци, които продават твърде скъпо и непочтено. От хиляди години те чакат крал, който да вземе меча на Рива и да ги поведе на свещена война, покорявайки всички западни кралства. Когато този крал най-сетне се появи, първото нещо, което направи, беше да се ожени за толнедранска принцеса. Според тях следващият крал на Рива ще бъде някакъв мелез. Мразят те като отрова, скъпа ми кралице.
— Какъв абсурд! — възкликна тя.
— Разбира се, че е абсурд — съгласи се едрият черек. — Но абсурдността винаги е била отличителен белег на умовете, подчинени на някаква религия. Всички щяхме да бъдем по-добре сега, ако Мечока бе държал устата си затворена.
Белгарат изведнъж се засмя.
— Какво ти е толкова смешно? — попита Барак.
— Може би най-безполезното нещо, което човек може да измисли, е да помоли Белар да държи устата си затворена — отвърна старият вълшебник, без да спира да се смее. — Спомням си, че веднъж приказва седмица и половина, без нито веднъж да прекъсне.
— И за какво говореше?
— Обясняваше на древните алорни защо не е умно да започват поход с каруци на север в началото на зимата. В онези дни човек наистина трябваше дълго време да говори на алорните, за да им втълпи някои неща.
— Всъщност това не се е променило кой знае колко — подхвърли Се’Недра и погледна дяволито съпруга си. После се засмя и докосна нежно ръката му.
Следващата сутрин беше ясна и слънчева. Както обикновено Еранд отиде до прозореца веднага щом се събуди, за да разбере какъв ще бъде денят. Погледна към града, видя яркото утринно слънце над Морето на ветровете и се усмихна. По небето нямаше нито едно облаче. Момчето облече туниката и панталоните, които Поулгара му беше приготвила, и отиде при останалите членове на семейството. Дурник и Поулгара седяха на две тапицирани с кожа кресла от двете страни на камината, разговаряха и пиеха чай. Както винаги Еранд пристъпи до Поулгара, обви ръце около раменете и и я целуна.
— Тази сутрин се събуди късно — рече тя и махна сплъстената коса от очите му.
— Бях уморен — отвърна момчето. — Миналата нощ не се наспах.
— Чух за това. — Вълшебницата почти разсеяно го взе в скута си и той се сгуши до мекото кадифе на синята и рокля.
— Вече е станал твърде голям за скута ти — отбеляза Дурник и се усмихна нежно на двамата.
— Зная — рече Поулгара. — Затова го гушвам толкова често, колкото мога. Много скоро той ще стане прекалено голям за прегръдките ми, затова трябва да му се радвам сега колкото се може повече. За момчетата е много хубаво да порастват, но ми липсва очарованието, когато някое малко дете се разхожда наоколо.
Някой тихо почука на вратата и след секунда при тях влезе Белгарат.
— О, добро утро, татко — поздрави го Поулгара.
— Добро утро, Поул — кимна той. — Добро утро, Дурник.
— Успя ли да завлечеш Барак до леглото снощи? — попита го Дурник и се засмя.
— Към полунощ го отмъкнахме в спалнята му. Синовете на Бранд ми помогнаха. Този човек става все по-тежък, колкото повече остарява.
— Ти обаче изглеждаш изненадващо добре — отбеляза Поулгара. — Особено като се вземе предвид, че цяла вечер се въртя около бъчвата с пиво на Гарион.
— Въобще не съм пил много — увери я старецът и се приближи до огъня, за да стопли ръцете си.
Тя го погледна и вдигна вежда.
— Наумил съм много неща — каза й той. После я погледна в очите. — Оправиха ли се нещата между Гарион и Се’Недра?
— Мисля, че да.
— Искам да сме сигурни. Не искам всичко тук да се разпадне. Аз ще трябва да се върна в Долината на Алдур, но ако ти смяташ, че трябва да останеш тук, за да държиш под око тези двамата, ще тръгна сам. — Гласът му беше сериозен, дори непреклонен.
Еранд погледна стареца и още веднъж му се стори, че в Белгарат сякаш живеят едновременно двама души. Когато всичко беше спокойно, той се наслаждаваше на свободата си, забавляваше се с пиене, измами и дребни кражби. Но когато възникнеше сериозен проблем, вълшебникът оставяше всичко това настрана и отдаваше неограничената си енергия и сила на ума, за да го разреши.
Поулгара тихо свали Еранд от скута си и погледна баща си.
— Значи е сериозно?
— Не зная, Поул — отвърна той. — Но не ми харесва, когато се случват разни неща, за които не зная нищо. Ако си приключила с онова, за което дойде, според мен е по-добре да се връщаме у дома. Веднага щом успея да изправя Барак на крака, ще го накарам да ни закара в Камаар. Оттам можем да вземем коне. Трябва да говоря с Белдин — искам да разбера дали знае нещо за Зандрамас.