— Ще бъдем готови, когато кажеш, че е време да тръгваме, татко.
Към обяд Еранд отиде в конюшнята да каже „довиждане“ на младия жребец. Беше му малко тъжно, че трябва да тръгват толкова скоро. Изпитваше истинска привързаност към Гарион и Се’Недра. Младият крал на Рива в много отношения му беше като брат, а Се’Недра беше прекрасна — когато не се престараваше да проявява своенравността си. Ала най-много щеше да му липсва конят. Еранд не мислеше за него като за животно. И двамата бяха млади и изпитваха взаимна радост от компанията си.
Момчето застана в центъра на площадката за езда и дългокракото животно започна да подскача около него. Изведнъж Еранд долови някакво движение с крайчеца на окото си, обърна се и видя, че се приближават Дурник и Гарион.
— Добро утро, Еранд — поздрави го кралят на Рива.
— Добро утро, Белгарион.
— Ти и конят, изглежда, си прекарвате прекрасно.
— Ние сме приятели — рече Еранд — Харесва ни да сме заедно.
Гарион погледа дорестия жребец почти с тъга. Той се приближи към краля и любопитно подуши дрехите му. Гарион почеса заострените уши на животното и прокара ръка по гладкото му блестящо чело. След това въздъхна.
— Искаш ли той да стане твой? — обърна се той към Еранд.
— Човек не може да притежава приятелите си, Белгарион.
— Имаш право — съгласи се Гарион. — Но какво ще кажеш, ако той дойде с теб в Долината на Алдур?
— Но жребецът харесва и тебе.
— Аз винаги мога да ти дойда на гости — каза кралят на Рива. — Тук наистина няма достатъчно място, където може да тича. Освен това аз съм винаги толкова зает, че нямам за него толкова време, колкото би трябвало. Мисля, че за него ще е най-добре, ако дойде с тебе. Ти как мислиш?
Еранд се замисли. Мъчеше се да има предвид само доброто на младото животно, а не своите предпочитания. После погледна Гарион и разбра колко много му е струвало това щедро предложение. Когато най-сетне отговори, гласът му беше тих и много сериозен.
— Мисля, че имаш право, Белгарион. В Долината той наистина ще се чувства по-добре. Там няма да се налага да го затварят.
— Но ще трябва да го обучиш — каза Гарион. — Никой никога не го е яздил.
— Ще се справим с това — увери го Еранд.
— Значи ще дойде с теб — реши Гарион.
— Благодаря ти — каза просто Еранд.
— Наистина ми беше приятно да го направя, Еранд.
„И наистина го направи!“ Еранд чу гласа така ясно, сякаш той бе заговорил в ума му.
„Какво?“ — отвърна сепнато Гарион.
„Постъпката ти беше прекрасна, Гарион. Искам тези двамата да бъдат заедно. Предстои им да сторят някои неща, с които няма да се справят един без друг.“
След това гласът изчезна.
6.
— Най-добре е да започнеш, като сложиш на гърба му туника или палто — каза Хетар с тихия си глас. Високият алгар носеше обичайните си дрехи от черна кожа и стоеше до Еранд на пасището на запад от къщата на Поулгара. — Нека дрехите да носят твоята миризма. Целта ти е да го накараш да свикне с нея. Нека приеме идеята, че е съвсем нормално да носи нещо, миришещо на теб, върху гърба си.
— Но той нали вече знае каква е миризмата ми? — попита Еранд.
— Това е малко по-различно — отговори му Хетар. — Трябва да не избързваш с тези неща. Нали не искаш да го уплашиш. Ако се уплаши, ще се опита да те хвърли от гърба си.
— Ние сме приятели — опита се да му обясни Еранд. — Той знае, че няма да му направя нищо лошо. Тогава защо ще се опитва да направи нещо, с което би могъл да нарани мен?
Хетар поклати глава и погледна към хълмовете.
— Просто го направи, както ти обясних, Еранд — рече търпеливо той. — Повярвай ми, зная какво говоря.
— Добре, щом толкова искаш — отвърна Еранд. — Но си мисля, че това е истинска загуба на време.
— Довери ми се.
Еранд послушно сложи няколко пъти една от старите си туники върху гърба на коня, а животното го гледаше с любопитство и очевидно се питаше какво прави. Еранд много искаше Хетар да го разбере. Вече бяха прахосали почти целия предобед с внимателния подход към обучението на конете, който бе разработил алгарският воин с орловия нос. Ако бяха започнали направо, Еранд и конят вече щяха да галопират заедно сред безкрайната шир на хълмовете, простиращи се пред тях.
— Достатъчно ли е? — попита Еранд, след като бе сложил туниката си върху гърба на коня вече десетина пъти. — Може ли да се кача върху него?
Хетар въздъхна.
— Струва ми се, че трябва да се научиш как стова това по трудния начин — рече той. — Хайде, възседни го, щом искаш. Но опитай да избереш някое по-меко място, когато те хвърли.