— Естествено — изрече тя язвително.
— Това е много важно, Поулгара — увери я воинът. — Първото нещо, което пие всеки алгар, е кобилешко мляко.
— Предполагам, че това го прави отчасти кон.
Хетар примигна.
— Не, разбира се, че не. Но установява някаква връзка с конете.
— Ти ли издои кобилата за първото му хранене? Или го накара да изпълзи и да си я намери сам?
— Приказваш много странно, Поулгара.
— Хвърли вината за това върху възрастта ми — изрече тя със заплашителен глас.
Воинът долови този тон почти веднага.
— Не, не бих го направил.
— Умно решение — измърмори Дурник. — Каза, че си се изкачвал в планините на Улголандия.
Хетар кимна и каза:
— Помниш ли хрулгините?
— Кръвожадните коне, които се хранят с месо? Разбира се.
— Имам една идея, която бих искал да изпробвам. Разбира се, възрастните хрулгини не се поддават на опитомяване, но може би ако успея да хвана някое от техните жребчета…
— Това е много опасно, Хетар — предупреди го Белгарат. — Цялото стадо ще защити малкото.
— Все пак има начини да се отделят жребчетата от стадото.
Поулгара го погледна неодобрително и попита:
— Дори ако успееш, какво възнамеряваш да правиш с тези зверове?
— Ще ги опитомя.
— Те не могат да бъдат опитомени.
— Никой никога не е опитвал да го направи. А дори и да не успея да ги опитомя, може да ми се удаде да ги чифтосам с обикновени коне.
Дурник изглеждаше изумен.
— Защо са ти притрябвали коне с нокти и вълчи зъби?
Хетар се вгледа замислено в огъня.
— Те са по-бързи и по-силни от обикновените коне — отвърна той. — Могат да скачат много по-далеч и… — Гласът му заглъхна.
— И защото не би могъл да понесеш мисълта, че не можеш да яздиш нещо, което прилича на кон — завърши вместо него Белгарат.
— Може би наистина е така — призна Хетар. — Но те ще дадат огромно преимущество на ездачите си по време на битка.
— Хетар — намеси се Дурник. — Най-важното нещо в Алгария е добитъкът нали? Наистина ли ти се иска да отгледаш порода коне, които биха възприемали кравата като вкусна храна?
Хетар се намръщи, почеса брадичката си и призна:
— Не бях помислял за това.
Сега, след като Еранд вече си имаше кон, периметърът за разходките му се увеличи. Енергията на младия жребец беше буквално неизтощима. Той можеше да тича през по-голямата част от деня, без да се изморява. Еранд беше все още момче и теглото му не представляваше никакво бреме за буйното животно. Двамата се носеха свободно сред безкрайните, обрасли с треви хълмове на южна Алгария и из безбрежната, осеяна с дървета шир на Долината на Алдур.
Всяка сутрин момчето ставаше рано и изяждаше закуската си, знаейки, че дорестият жребец го чака пред къщата. Веднага след закуска двамата се понасяха в галоп през росната трева, която блестеше зелена и тучна под ярките, златни лъчи на утринното слънце. Изкачваха се по полегатите склонове на хълмовете, а хладният благоуханен въздух свистеше край тях. Поулгара, изглежда знаеше инстинктивно защо двамата изпитват такава нужда да тичат, затова не казваше нищо на Еранд, когато момчето бързо изгълтваше храната. То седеше на самия крайчец на стола и в мига, когато чинията пред него се опразваше, хукваше към вратата и се впускаше в деня, който го очакваше. Вълшебницата го следеше нежно с очи и отговаряше с разбираща усмивка, когато Еранд я молеше да го извини.
Една слънчева, росна сутрин в края на лятото, когато високата трева изглеждаше златиста и натежала от зрели семена, Еранд изскочи от вратата и докосна наведения врат на приятеля си, който го очакваше, с нежна, милваща длан. Конят потрепера от удоволствие и направи няколко подскачащи стъпки, нетърпелив да се впусне в бяг. Еранд се засмя, стисна гривата му в шепа, вдигна крак и се метна върху силния лъскав гръб с едно-единствено ловко движение. Жребецът вече тичаше — още преди момчето да се бе настанило на гърба му. Двамата се втурнаха в галоп по полегатия хълм, после поспряха за миг, за да се насладят на ширналата се пред тях позлатена от слънцето равнина. След това заобиколиха малката долина, където се издигаше къщата със сламения покрив, и поеха на юг, към вътрешността в Долината на Алдур.
Днес ездата им не беше както много често досега екскурзия, лишена от цел и посока. От няколко дни Еранд чувстваше присъствието на някакво странно съзнание, излъчващо се от Долината. То го зовеше и в мига, когато изскочи от вратата, той изведнъж реши, че трябва да разбере какво точно представлява онова, което го вика така тихо и настойчиво.