Двамата навлязоха в тихата Долина на Алдур. Минаваха край спокойно пасящи елени и любопитни зайци и Еранд почувства, че странното присъствие се усеща още по-силно. То бе особен разум, в който над всичко владееше невероятно голямо търпение — момчето си помисли, че това е способност да очакваш безброй години отговор на някой свой въпрос.
Когато се изкачиха на билото на висок объл хълм на няколко левги западно от кулата на Белгарат, лека сянка на птица потрепна върху тревата пред тях. Еранд вдигна глава и видя ястреб със сини пера по разперените криле — носеше се с лекота в стопления от слънцето въздух. Докато момчето го наблюдаваше, ястребът се наклони, полетя встрани, после описа спирала към земята, очертавайки дълги, грациозни кръгове. Когато стигна златистите връхчета на узрялата трева, птицата разпери криле, изопна крака към земята и сякаш блесна като злато в утринния въздух. Щом моментният блясък се стопи, ястребът изчезна и на негово място се появи Белдин, потънал до пояс във високата трева и вдигнал любопитно едната си вежда.
— Какво правиш толкова далеч от дома, момче? — попита той без никакво предисловие.
— Добро утро, Белдин — поздрави го спокойно Еранд и се наведе напред, за да подскаже на коня, че иска да спрат за няколко минути.
— Знае ли Поул колко далече ходиш? — попита грозният дребосък, без да обръща внимание на учтивостта на Еранд.
— Може би не съвсем — призна момчето. — Знае, че излизам да яздя, но сигурно не й е известно точно колко път мога да измина.
— Имам по-интересни занимания, отколкото да те наблюдавам по цял ден, знаеш ли? — изръмжа раздразнителният старец.
— Но ти не трябва да го правиш.
— Трябва. Този месец е моят ред.
Еранд го погледна изумено.
— Не знаеше ли, че някой от нас те наблюдава всеки път, когато излизаш?
— Че защо ви е притрябвало да правите това?
— Помниш Зедар, нали?
Еранд въздъхна тъжно и отвърна:
— Да.
— Ако му съчувстваш, значи хвърляш състраданието си на вятъра — заяви Белдин. — Той получи онова, което заслужаваше.
— Никой не заслужава това.
Белдин изсумтя, после се изсмя рязко и отблъскващо.
— Той имаше късмет, че го настигна Белгарат. Ако бях аз, щях да направя много повече от това да го затворя в скалите. Но това е встрани от темата на нашия разговор. Помниш ли защо Зедар те намери и те взе?
— За да открадне Кълбото на Алдур.
— Точно така. Доколкото ни е известно, ти си единственият човек освен Белгарион, който може да докосне Кълбото и да остане жив. Други хора също знаят това, така че трябва да свикнеш с мисълта, че те наблюдават. Няма да ти позволим да отидеш сам някъде, където някой може да те плени. Е, ти не отговори на въпроса ми.
— На кой въпрос?
— Защо си дошъл чак в тази част от Долината?
— Трябва да открия нещо.
— И какво е то?
— Не зная. То е някъде тук. Какво има ей натам?
— Нищо друго освен дървото.
— Значи сигурно е то. Иска да ме види.
— Да те види ли?
— Може би не използвам точната дума.
Белдин го погледна и се навъси.
— Сигурен ли си, че е дървото?
— Не, всъщност не. Зная, че нещо в тази посока просто е… — Еранд се поколеба. — Искам да кажа, че нещо просто ме зове да отида при него. Това ли са подходящите думи?
— То говори на теб, не на мен. Избери онази дума, която ти харесва. Добре, да тръгваме тогава.
— Искаш ли да пояздиш? — предложи Еранд. — Конят може да носи и двама ни.
— Още ли не си му измислил име?
— „Кон“ звучи достатъчно добре. Струва ми се, че въобще не му е необходимо име. Искащ ли да пояздиш?
— Че защо ми е притрябвало да яздя, когато мога да летя?
Еранд изведнъж изпита остро любопитство.
— Как се чувства човек? — попита той. — Искам да кажа как се чувства, докато лети?
Очите на Белдин изведнъж се промениха, станаха замислени и почти нежни.
— Дори не би могъл да си го представиш — рече той. — Просто ме следи с поглед. Когато стигна до дървото, ще опиша няколко кръга над него, за да ти го покажа. — Вълшебникът се наведе във високата трева, разпери ръце и направи силен скок. Издигна се във въздуха, изведнъж блесна, след това тялото му се покри с пера и той литна към небето.
Огромното самотно дърво се извисяваше в средата на широка поляна. Стволът му беше по-голям от къща, разперените му на всички страни клони покриваха безброй акри земя, короната му се издигаше на стотици стъпки във въздуха. То беше невероятно старо. Корените му достигаха до самото сърце на света, клоните му докосваха облаците. То беше само и смълчано, сякаш създаваше връзка между небето и земята — връзка, чиято цел бе неведома за човешкия ум.