Когато Еранд и конят навлязоха в сенките под клоните, Белдин се спусна към земята, увисна във въздуха и падна, сякаш се препъна, преди да приеме истинската си форма.
— Добре — изръмжа той. — Ето го дървото. А сега какво?
— Не съм сигурен — Еранд скочи ловко от гърба на коня и се приближи по меката, еластична трева към огромния ствол. Чувството, излъчващо се от разума на дървото, сега беше много силно. Еранд се приближи към дървото, изпълнен с любопитство, все още неспособен да определи какво иска от него то.
След това момчето протегна ръка и я сложи върху неравната кора. И в мига, когато я докосна, разбра. Съвсем неочаквано научи цялата истина за съществуването на дървото. Разбра, че може да погледне милиони години назад, към онези утрини, когато светът току-що е възниквал от първичния хаос, от който са го сътворили боговете. Изведнъж почувства невероятната безконечност на времето, през което земята се люшкала в тишина, очаквайки появата на човека. Видя безкрайната смяна на сезоните, усети стъпките на боговете по земната повърхност. Научи онова; което знаеше и дървото: погрешната представа на човека, зад която се криеше разбирането му за времето. На човека бе нужно да разделя времето на отделни периоди, да го разкъсва на обозрими части — епохи, векове, години, часове. Ала това вечно дърво разбираше, че времето представлява единна цялост — че е не просто повторение на едни и същи събития, а се движи от своето начало към окончателната си цел. Цялото това удобно разкъсване на части, което хората използваха, за да направят времето по-податливо за своите представи, беше напълно безсмислено. И дървото го беше повикало тук, за да му разкрие тази проста истина. Щом Еранд разбра този факт, дървото му засвидетелства своето приятелство и любов.
Еранд бавно отдели връхчетата на пръстите си от кората, след това се обърна и се приближи към мястото, където стоеше Белдин.
— Това ли беше? — попита гърбавият вълшебник. — Това ли беше всичко, което поиска то от теб?
— Да. Това е всичко. Вече можем да се връщаме.
Белдин го погледна проницателно.
— Какво ти каза то?
— Такова нещо не може да се изрази с думи.
— Опитай се.
— Ами… то сякаш ми говореше, че обръщаме прекалено много внимание на отминаващите години.
— Това ще ми бъде от голяма помощ, Еранд.
Еранд се мъчеше да се изрази по-добре, опитваше се да намери думите, способни да изразят онова, което беше научил.
— Нещата се случват в тяхното време — рече накрая той. — И няма никакво значение колко много или малко части от времето, наричани от нас години, изминават между тях.
— Но за какви неща стова дума?
— За важните. Наистина ли трябва да ме следваш през целия път до дома?
— Да. Трябва да те държим под око. Тръгваш ли вече?
— Да.
— Аз ще бъда там. — Белдин посочи извития като дъга син купол на небето, потрепера, прие формата на ястреб и се издигна високо във въздуха, размахвайки силно криле.
Еранд се качи на дорестия кон. Тъжното му настроение се предаде по някакъв начин на животното. Вместо да галопира, конят се обърна и пое на север, по обратния път към къщата, сгушена в малката долина.
Докато яздеше бавно през златистата, огряна от слънцето трева, момчето обмисляше посланието на вечното дърво. Беше потънало в размисъл и не обръщаше почти никакво внимание на околната местност. Тъкмо затова не забеляза облечената в богати одежди фигура с нахлупена върху главата качулка. Тя стоеше под един гигантски бор с широко разперени клони и Еранд едва не се сблъска с нея. Всъщност конят изпръхтя уплашено и го предупреди за присъствието й в мига, когато непознатата фигура направи леко движение.
— И така, значи ти си онзи — изръмжа фигурата. Острите звуци не приличаха много на човешки глас.
Еранд успокои коня, след това погледна мрачната фигура пред себе си. Почувства вълните омраза, които се излъчваха от тъмната маса, и разбра, че от всички същества на света трябва да се страхува най-много от това. И все пак, изненадващо дори за самия него, Еранд запази спокойствие и въобще не се уплаши.
Фигурата се изсмя — разнесоха се грозни, дрезгави звуци.
— Ти си глупак, момче — изрече тя. — Страхувай се от мен, защото ще дойде ден, когато ще те унищожа.
— Това не е сигурно — отвърна Еранд спокойно. Огледа внимателно обвитата в сенки фигура и веднага забеляза, че също както фигурата на Кайрадис, която бе срещнал на покрития със сняг хълм, и непознатият на пръв поглед притежаваше плът и кръв, но в действителност не се намираше тук, а някъде другаде. Той изпращаше злостната си омраза, отдалечен на хиляди мили разстояние от това място. — Освен това — добави Еранд — вече съм достатъчно голям, за да се страхувам от сенки.