— Ще се срещнем лице срещу лице, момче — изръмжа сянката. — И при тази среща ти ще умреш.
— Това все още не е решено, нали? — рече Еранд. — Тъкмо това е причината, поради която ще трябва да се срещнем. Тогава ще се разбере кой от нас ще живее и кой ще си отиде от света.
Облечената в черни одежди фигура пое дълбоко дъх и остро изсъска.
— Наслаждавай се на младостта си, момче! — изрева тя. — Защото след нея животът ти ще свърши. Аз ще победя! — И след тези думи черните очертания на непознатия изчезнаха.
Еранд си пое дълбоко дъх и погледна към небето, където кръжеше Белдин. Разбра, че дори очите с ястребова острота на вълшебника не биха могли да проникнат сред гъстата плетеница на клоните, където се бе притаила непознатата, скрита под тъмната качулка фигура. Белдин нямаше как да узнае за тази среща. Еранд притисна с пети хълбоците на коня и двамата се отдалечиха от самотното дърво и поеха в галоп към дома.
7.
Годините, които последваха, бяха изпълнени със спокойствие. Белгарат и Белдин често отсъстваха за дълго и когато се връщаха уморени и прашни от пътуването, лицата им носеха разочарования израз на хора, които не са открили това, което са търсили. Дурник стоеше често на брега на потока, насочил цялото си внимание върху задачата да убеди някоя предпазлива пъстърва, че парченцето лъскав метал в потока, голямо колкото нокът на палец, и няколко кончета червена прежда, носещи се зад него, е нещо не просто годно за ядене, а и неустоимо вкусно. Въпреки това той поддържаше къщата и околността непосредствено около нея спретнати с педантичност, доказваща по-убедително от всякакви думи, че собственикът на всички сгради тук е сендар. И въпреки че дъсчените огради обикновено лъкатушат в зависимост от неравностите на терена, Дурник упорито настояваше, че неговите огради трябва да са абсолютно прави. Беше съвсем очевидно, че той по природа е неспособен да заобикаля каквито и да било пречки. Затова, ако се случеше на пътя на някой от стоборите му да се изпречи голям камък, той незабавно преставаше да бъде строител на огради и се превръщаше в копач.
Поулгара се отдаде на домакинската работа. Отвътре къщата имаше безупречен вид. Лехите с фасул, ряпа и зеле в градината и бяха така прави, както оградите на Дурник, а за плевели въобще не можеше да се приказва — такова нещо бе недопустимо. Лицето на вълшебницата, докато тя се потеше над тези, както изглежда, безкрайни задачи, излъчваше замечтано удовлетворение; тя тананикаше или пееше много, много стари песни, докато се трудеше.
Еранд обаче на моменти проявяваше желание да се скита. Не можеше да се каже, че бе мързелив, но много от задълженията във фермата бяха изнурително скучни и предполагаха повторение на едни и същи действия отново и отново. Подреждането на дърва за огрев не беше от любимите начини на Еранд за прекарване на свободното време. Плевенето в градината му изглеждаше някак безпредметно, защото за една нощ плевелите израстваха отново. Бърсането на чиниите му се струваше абсолютна глупост, защото и сами щяха да си изсъхнат. Той полагаше доста усилия да накара Поулгара да мисли като него по този въпрос. Тя слушаше сериозно безпогрешната му логика и кимаше в знак на съгласие, докато момчето, употребявайки цялото красноречие на света, доказваше, че всъщност няма нужда чиниите да бъдат избърсвани. А след като той приключеше, обобщавайки всичките си аргументи, и демонстрираше по ослепителен начин блестящата острота на ума си, тя се усмихваше, казваше: „Да, скъпи“ и неумолимо му подаваше кърпата.
Еранд обаче съвсем не бе претоварен с непрекъснат труд. Всъщност не минаваше и ден, без да прекара няколко часа на гърба на червеникавокафявия жребец в скитане из ливадите, свободен като вятъра.
Извън спокойствието на унесената в безметежна дрямка Долина светът продължаваше да живее. Въпреки че къщата бе уединена, посетителите не бяха нещо необичайно. Хетар, разбира се, наминаваше често; понякога го придружаваше Адара, неговата висока прекрасна съпруга, с невръстния им син. Подобно на своя съпруг, Адара бе алгарка до мозъка на костите си. Тя се чувстваше в свои води както на седлото, така и вървейки пешком. Еранд много я харесваше. Въпреки че лицето й винаги изглеждаше сериозно, дори строго, зад тази спокойна външност се прокрадваше изпълнен с ирония, прозорлив и остър ум, който много му допадаше. Ала имаше и нещо повече от това. Високата тъмнокоса млада жена със своите идеални черти и бяла, гладка като алабастър кожа, изпълваше въздуха около себе си с лек, нежен аромат, който, изглежда, винаги привличаше вниманието му, независимо от заниманието, на което се бе отдал. В това благоухание имаше нещо неуловимо, но въпреки това то бе завладяващо по странен начин. Веднъж, когато Поулгара играеше с бебето, Адара и Еранд яздиха до върха на един хълм наблизо. Там тя му разказа как е създаден нейният парфюм.