— Знаеш ли, че Гарион е мой братовчед? — попита го тя.
— Да.
— Веднъж яздихме далеч от Крепостта. Беше през зимата, когато всичко бе сковано в мраз. Тревата изглеждаше кафява и безжизнена, всичките листа на храстите бяха окапали. Попитах го за различните вълшебства — какво са те и какво може да направи човек с тяхна помощ. Всъщност не вярвах във вълшебствата — исках, но не можех да повярвам. Той взе едно клонче, уви малко изсъхнала трева около него и след това пред очите ми го превърна в цвете.
Еранд кимна.
— Да, това е нещо, което Гарион би могъл да направи. То помогна ли ти да повярваш във вълшебствата?
Тя се усмихна.
— Не веднага. Поне не напълно. Имаше нещо друго, което поисках да направи, но той каза, че не било по силите му.
— Какво бе то?
Тя се изчерви и след това весело се засмя.
— Все още се смущавам, когато говоря за това — рече Адара. — Поисках от него да използва силата си, за да накара Хетар да ме обикне.
— Но той не е трябвало да го прави — възрази Еранд. — Хетар вече те е обичал, нали?
— Е, трябваше му малко помощ, за да го осъзнае. Но изпитвах голямо съжаление към себе си онзи ден. Когато се отправихме назад към Крепостта, забравих цветето на склона на един хълм. Година по-късно целият склон бе покрит с тези красиви малки цветове. Се’Недра нарича това цвете „Розата на Адара“. Ариана мислеше, че то може би има някакви целебни свойства, макар че така и не успяхме да открием какво лекува. Харесвам аромата му. То ми принадлежи по странен начин, за това разпръсквам листчета в скриновете, където държа дрехите си. — Тя се засмя дяволито и добави: — Ароматът прави Хетар много привързан към мен.
— Не мисля, че това се дължи единствено на цветето — каза Еранд.
— Може би, но не смятам да поемам излишен риск. Щом ароматът ми дава предимство, ще го използвам.
— Това е умно.
— О, Еранд! — засмя се тя. — Ти си много приятно момче.
Посещенията на Хетар и Адара не бяха изцяло плод на приятелската им привързаност към семейството на Белгарат. Бащата на Хетар бе крал Чо-Хаг, главатарят на племенните вождове на Алгария. Той живееше най-близо до кулата на вълшебника от всички владетели на алорните и чувстваше, че е негов дълг да осведомява Поулгара за събитията по света. От време на време изпращаше сведения за развоя на безкрайната кървава война в южен Ктхол Мургос, където Кал Закат, императорът на Малореа, продължаваше своя неуморен поход през равнините на Хага, насочил се към голямата южна гора в Горуд. Кралете на Запада бяха в недоумение за привидно безпричинната омраза, която Закат изпитваше към своите братовчеди от Мургос. Имаше слухове за лична обида, нанесена някога в миналото, но в това бе замесено името на Таур Ургас, а Таур Ургас бе загинал в битката при Тул Марду. Враждебността на Закат към мургите обаче не бе загинала заедно с този безумец, който бе техен владетел; сега императорът бе повел своите малореанци в безмилостен поход с явната цел да заличи от човешката памет всички следи от съществуването на мургите.
В Толнедра здравословното състояние на император Ран Боруни XXIII, бащата на кралица Се’Недра от Рива, бе много тежко. Тъй като той нямаше син, който да наследи императорския трон в Тол Хонет, великите родове на империята водеха недостойна борба за престола, изпълнена с низки интриги. Огромни подкупи се предаваха от ръка на ръка, нощем из улиците на Тол Хонет плъзваха убийци с остри кинжали и шишенца със смъртоносни отрови, които тайно купуваха от хората-змии от Нийса. Ала хитрият Ран Боруни за голямо разочарование и гняв на родовете Хонет, Вордю и Хорбит бе назначил генерал Варана, херцога на Анадил, за свой регент. Варана, установил почти абсолютен контрол върху военните легиони, взе решителни мерки да обуздае изстъпленията на родовете и тяхното боричкане за трона.
Ала междуособните войни на ангараките и не по-малко ожесточените борби на великите херцози в Толнедранската империя не представляваха особен интерес за кралете на алорните. Владетелите на Севера бяха много по-загрижени за тревожното възраждане на култа към Мечката. Тревога будеше и тъжната, но неоспорима истина, че управлението на крал Родар от Драсния съвсем ясно клони към залез. Родар, въпреки грамадното си туловище, бе проявил изумителен военен гений по време на военния поход, чиято кулминация бе битката при Тул Марду; ала Чо-Хаг тъжно съобщи, че огромният владетел на Драсния е започнал да забравя различни неща и че поради огромното си тегло вече не можел да стои на краката си без чужда помощ и често заспивал, дори докато се занимавал с най-важните държавни дела. Неговата очарователна млада кралица Порен правела всичко, на което била способна, за да облекчи бремето, произтичащо от императорската корона, но за всички, които го познавали, било ясно, че крал Родар няма да управлява още дълго.